хората се женят, и то кога? А аз ще ти отговоря: това е народ… а утре, като му кажеш: марш, напред, запали къщи и хай в Балкана!… Който се бои от птичките, просо не сее… Ти разбираш от една дума само… Да живеят подобни патриоти! Аз тям им целувам и ръцете, и краката!… Но Юрдана чорбаджи… с кремик ще му дерем кожата… А пък Стефчов? Но да спи куче под камък… късо… Думата ми е, че аз съм пиян като едно, като едно… Народната любов ме прави да съм пиян… Часът е близко. Днес ако съм жив, утре ставам дух, нищо, сянка… Магарешки свят, с една реч… И който умре за народа, той ще бъде жив на веки веков… Вива! България да е жива!… А аз какво съм? — Едно магаре, което се бои от бистра вода…
Ненадейно Редакторът се прекъсна, защото видя, че минуваше един турчин, яхнал на кон, нещо станало рядко напоследък. Той запя, като показваше към турчина:
— Напред, напред! — извика Безпортев, като че предвождаше някоя невидима дружина, и се спусна към турчина.
Турчинът се обърна, видя Безпортева, че тича към него, и се спря. В двайсетина разкрача Редакторът го стигна и му извика:
— Читак, къде отиваш? Как дерзаеш да тъпчеш тая света земя?… Тая земя е българска, а твоята е в азиатските пустини, там се поразявай! Долу, скот, да целуваш тая свещена земя… Ако не, ще вземат дяволите твоя султан, и сланите му, и харемлиците му…
Турчинът не разбра какво му говори Безпортев, но видя, че е твърде пиян; той се посмути, бутна коня си и тръгна пак. Безпортев се спусна и хвана коня му за юздата.
— Какво ми искаш, чорбаджи? — попита турчинът слисан.
— Долу! Или ще ти изпия кръвта! — изрева свирепо Безпортев, като си изтръгна лъскавата кама.
Турчинът имаше някакво оръжие на пояса, но той го забрави, потрепера и се спусна с покорен вид от коня.
— Какво искаш, чорбаджи? — попита той уплашен от свирепия вид на Редактора.
— Къде отиваш, читак?
— За К.
— А кога ще идеш за Мека?
Турчинът се изгуби съвсем; гласът му заглъхна в гърдите и той едвам прошушна.
— Чорбаджи, остави ме.
— Хай да пътуваме за Мека заедно — извика Безпортев; — чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!… — И Безпортев пъргаво се метна на гърба му и си уви ръцете около врата му. — Крачи напред за Мека! — викаше той.
И пред очите на целия сбор, и при викове и смехове, турчинът, чушнат с Безпортева, тръгна нататък.
Конят меланхолически тръгна след господаря си.
— Кой знае, кой знае!… — мълвеше си Марко, като отиваше към тях си, още недошъл в себе си от учудване и прехласване от онова, което преди малко видя. Той беше живял петдесет години на тоз свят; запомнил бе времето, когато на българина бе запретено зеления цвят и беше заповядано да слазя от коня при срещане турчин; той сам беше видял, преживял, изпитал, преглътнал толкова унижения като рая, щото сега не вярваше очите си. Той видя, че насред сбора, пред хилядо зрители, един турчин слезна от коня си, по заповед на един хром и пиян българин, че тоя турчин забрави селяха си и османлъка си и му се подложи като животно, да му се качи Капасъзчето и да го носи пред всичкия свят! И това стана тъй просто, тъй ненадейно, да, тъй страшно ненадейно! И то не беше току-тъй, случайно, или от пиянство — вчера и завчера то не можеше да стане, днес става и всичкият народ се смее и ръкоплещи, като че става нещо най-естествено… Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?… Или вече, наистина, часът е ударил на тая империя и Бейзадето има право, и младежите имат право?
— Кой знае, кой знае!…
В замислюването той се спрепна в децата, които се връщаха от училището. Те бяха учениците на Мердевенджиева и съставяха една дълга колона, по две на ред. Те вървяха в такт, като войници, под командата на десетници, които вървяха отстрана, и на генерала, който вървеше отпреж… Марковият Асен дигаше пръчка с една червена кърпица: това беше знамето!
Марко остана поразен.
— Та то всичко полудяло: от старци до бозайници — помисли си той, — тя се е залюляла…
Той хвана за ухото Асенча и му каза усмихнато:
— Какво носиш бре, малко муле?
Тук с благодарение си помисли, че неговите по-стари синове са остали немолепсани, че той не бе забелязал у тях размирния дух, който бе прихванал всичките и самаго него даже.