— Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая каша, дето и аз затънах. Аз съм вече взел-дал. Те да останат живи…
После горчива мисъл му дойде и той прибави намусено:
— Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите… Базиргяни ли съм ги народил… Не, по-добре, нека стоят настрана… Един от къщата стига…
Слънцето беше къде обед.
Той стигна у тях си безпокоен и сърдит, влезна в собата, прегледа пищовите, които висяха на стената в кобурите си, отвори после един килер, който беше скрит зад вратата, с намерение да тури кремици на два вехти пищова, остали от прадяда му и захвърлени от много години в праха. Килерът беше тъмен и служеше за скривалище. Той побара напосока вътре, но се договеди и взе свещ, за да види по-хубаво. Кога поднесе светилото в килера, колко се почуди! Вместо двата стари пищова, видя наплъстен цял арсенал пушки, пищови и револвери. Това беше цяла оръжейница! Тая оръжейница бе в същото време и нещо като гардероб: в единия ъгъл висяха изкачени чанти, цървули, навуща, чудновати френски дрехи, обточени и нашарени с гайтани, и други неща, странни и подозрителни.
Той се развика към баба Иваница, която се подаде:
— Мале, мале, кой е отварял скривалището! Кой е вписал тия маскарлъци тука?
Баба Иваница го изгледа слисана.
— Че кой го е отварял, аз ли?… Всичките: Васил, Димитър, Киро, бърникат тук час по час и обират паяжините… Кой ги знае какво дирят в тъмнината!
Марко се разлюти:
— Хай да ги вземе дяволът с хайдутаци — каза той, като се чешеше в тила.
После подържа още малко свещта пред долапа, погледа и си пошушна с едно неуловимо изражение на лицето:
— Лудите, лудите — те да са живи!…
И затвори пак врачкáта.
Па отиде пред куностаса и зачини ниски поклони пред божия образ. Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му… Той се молеше за България!…
XVI. Пиянството на един народ
Наистина, заедно с напредването на пролетта и революционното кипение напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия — главната му област — приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити — да ги чуят — един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота. Една дълга върволица от предтечи — сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий — един калугер, и се заключваше с Левски — един дякон — два светци, — беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният — от височината на бесилото.
Преди двайсетина години Раковски, като бе загатнал в едно село за въстание, едвам бе се спасил от пайванта на селяните, с помощта на женски дрехи. Сега народът, като чуеше, че иде апостол, вместо потери, пращаше му депутации да го приемат. И той слушаше, и той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя. Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! — черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си. Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко — и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха. Даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им. Наистина, те, съразмерно, слабо участие взеха в патриотическото движение, но и не му пречиха — защото го не издадоха. Издайствата и подлостите, отвсякъде и от всички, дойдоха подир катастрофата, нейни всегдашни изчадия… Напразно някои пристрастно искат да монополизират това въодушевление само в полза на оная част от народа, на която краката обуваха цървули, в ущърб на историческата истина. Напразно. Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всичките прогресивни борби на България, науката и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи ред. Мартирологът на новите български мъченици явно доказва това. Истина, че главният контингент, и напред, и сега, даде масата народна, но тя даде онова, което беше в силата й: числото. Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и душа…
Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него — приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите месеха и печеха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други бунтовнически потреби; самите селски векили, бирниците, кметовете и други официозни лица взимаха ревностно участие в приготовлението. Във всяко село растеше складът на оръжия, куршуми и барут — барута го доставяха самите турци; черешовите дънери провъртени, одялани, стегнати с железни обръчи, образуваха артилерията! А копринените знамена със сърмени левове, които ревяха, фантастическите хъшовски премени, свещеническите лъскави одежди и кръстовете, и хоръгвите съставляваха декора на настъпающата борба. Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха челика, топката, ликото, пумпала с игра на талим, сред улиците, като си правеха пушки от пищели, саби от дръвца… Старите хора, учудени, си казваха: „Това е поличба божия.“ А поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря. Да, освен чудноватото предсказание: „Туркiа ке падне, 1876“, което обикаляше навред и смущаваше най-скептичните умове… Напротив, пролетта беше подранила много и превърнала цяла Тракия в райска градина. Трендафиловите градини се бяха разцъфнали чудно и разкошно като никога. Полята и нивите вричаха великолепни жътви, които не щеше да има кой да прибира…