Колкото се касае до втеляването на турското правителство при такива открити и нагли агитации, при такова шумно въоръжаване и готвене за въстание на България, то се обяснява чрез неговата слепота и презрение към нараслите сили на раята. „Това са заешки тупурдии“, казваха благодушните ефендета. „Това са Даживейлердените“, казваха горделивите господари и се подсмиваха под мустак пренебрежително. Има думи, които означават епохи. „Даживейлердените“ — това беше въплощеното народно самосъзнание, излязло тържествующе из трийсетгодишната борба за черковна независимост. Но „Даживейлердените“, които пиеха наздравици за българската екзархия на 1870 г., се преобърнаха на 1876 г. на бунтовници, които лееха куршуми и правеха топове, за да поздравят българската свобода.
Тая метаморфоза не схващаха турците. Те не можеха да вървят заедно с времето си и да виждат конаците, които взима прогресът на идеите. Та впрочем и да видеха, беше вече късно: те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини.
Ще се удивлява потомството — що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха — отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в „чревото адово“, както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма — плява, която пламва и гасне, и илюзията — призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път…
Ние особено натъртихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна почва. Самата борба, която последва, не заслужава името си…
Ние и нямаме мисъл да я описваме. Разказът ни по нужда се натъкна на един епизод от нея, епизод, който следва нататък и който илюстрира революцията, тоя чудовищен „крах“ на най-светлите надежди…
XVII. Плесница
На сутрешния ден от оня, в който ние проследихме Марка Иванова от Калчовата тополивница до техния арсенал, Ганковото кафене димеше и гърмеше от весели кикотения.
Тях ги бе причинил Иванчо Йотата, понеже Франгов, като четеше в „Право“ член за австрийската политика на изток, беше се спънал във фразата „Drang nach Osten“, а Иванчо Йотата обясни, че то значело „драг наш остен“.
Всеобщият кикот оглушаваше кафенето.
Един Кандов, който все мълчаливо стоеше в ъгъла, не се изсмя. Сякаш той не видеше и не чуваше що става около му. Вероятно, умът му беше унесен в други предели. По мършавото му, бледно, замислено лице беше разляна още по-силна меланхолия и тъга, нещо болезнено, неизразимо болезнено, и то съставяше пълен контраст с безгрижните и разтегнати от смеха физиономии наоколо.