Когато закривяваха из една тясна улица, от противоположната писна кларнет и гръмна тъпан; весело хоро се бе там залюляло. Тая веселба при тая скръб изведнъж се показа страшно грозна и светотатска. По много лица в шествието се изобрази досада и гняв. В тоя същи миг музиката млъкна и хорото се пръсна и изчезна като от замахването на магическа тояжка… Възцари се пак тишината, из улицата се чуха само погребалните гласове на децата и Мердевенджиева… Кандов, останал на края, неволно се извърна назад, защото чу шумни стъпки. Той видя Редактора и няколко души още, които бяха напуснали хорото, за да придружат шествието. Редакторът беше пиян, с килнат фес и с твърде развълнувано лице. Той и другарите му бързаха да застигнат опашката на колоната. Кандов чу дрезгавия глас на Безпортева, който говореше вървешком:
— Елате, недейте става магарета… ами да целуваме ръка ней… И да й кажем: „Иди сбогом, сестро! Царство ти небесно!…“ Защото, който умре за народа, той е безсмъртен! Разбирате ли, патки?… Ако сте пияни, знайте себе си… И когато ви казвам — навождайте кратуни, поклонете се… Тая е света душа. Кажете ми, колко са такива на света? А предателите нямат брой, като морски пясък… Но вие море не сте виждали, затова не ставайте магарета, ами взимайте от човешка дума…
Току-що свършваше тая тирада. Редакторът видя Рачка, който тичешката замина край тях и носеше нещо в черкова.
Той му извика повелително:
— Я чакай бре! Чакай да те питам нещо… На, този е шпионинът на Стефчова! Смърт на такива поганци! — прибави той на другарите си.
Рачко видя разлютеното лице на Редактора и търти да бяга из една улица.
— Дръжте го! Да го питаме с кое право развонява улицата с името си! — извика Безпортев и всичките погнаха нещастния Рачка. Рачко, като лек и дребничък, хвърчеше като перушиняк и взема доста преднина над пияните си гонители. Скоро и той, и те се изгубиха зад завоя на улицата…
Кандов видя всичко това безучастно, разсеян. Той наведе глава и заследва пак процесията несъзнателно. Скоро по нея и той се умъкна в черквата.
XXI. Опелото
Навалицата, която из улиците нарастваше като поток, напълни буквално храма.
Носилото, сложено на четвъртитата мраморна плоча с издълбан двуглав орел на нея, срещу владишкия трон, беше центърът, около който шатреше и се тълпеше народът, със запалени вощеници.
Заупокойните молитви захванаха тържествено; сини облаци от кадилницата се издигаха към свода. Големите светилници пред олтара горяха, запалиха се и полилеите, черквата пламна от светила… Тоя блясък служеше да поутеши малко опечаленото семейство на Лалка.
По същата причина биде поканен и учител Климент да каже слово. Като богослов той владееше витийския дар и си служеше с цитати от светото писание. Но той, по неразположение, отказа. Поканиха Франгова. Подир малко колебание той прие и се покачи на второто стъпало на владишкия трон. Поповете прекъснаха пеенето и черквата се смълча.
Учителят, твърде развълнуван, с поглед към покойницата, захвана с як, но разтреперан глас:
„Братя и сестри!“
Но тозчас той биде принуден да се прекъсне. При вратата ставаше нещо извънредно. Тълпата се там затика и защуря смутено; чу се разбъркано шушукане, после — уплашени гласове. Това смущение се предаде насам и скоро достигна до предните редове, около носилото с покойницата. Настана страшно смущение и хаос.
— Идат! — викаха едни.
— Олеле мале, идат! — пищяха татък женски гласове.
— Кой иде бре? — обадиха се мъже из вътре черквата.
— Турците! Турците!
Настана паника: писък и вайкане и разбъркани гласове изпълниха божия дом. Народът се разтича като изплашено стадо, без да знае къде да се скрие. Образува се голям куп около чорбаджи Юрдана и Стефчова. Като влиятелни пред турците всеки мислеше да намери защита при тях и да бъде пощаден заедно с тях. Но голямата част от народа в луд страх кръстосваше черквата, бягаше, връщаше се, крещеше. Младите жени пищяха и падаха примрели, без да им подаде някой помощ; няколко бабички грухнаха на стъпалата на олтара и бидоха стъпкани. Безумен уплах бе изписан по лицата; на мнозина бяха по-бели и по-мъртвешки от Лалкиното. Само един Кандов остаяше съвсем безучастен към всичко, що ставаше наоколо му. Той със скопчени ръце стоеше неподвижен при носилото и гледаше тъжно покойницата.