В това време се чу гласът на Соколова от галерията:
— Не се плашете, няма нищо!
Той, още в началото на паниката, беше се покачил на галерията, за да погледа из горния прозорец какво има извън черквата, на площада. Но той не видя нищо там обезпокоително. Никакви турци нямаше; напротив, той видя Редактора и другарите му, които влазяха под нартиката. Той беше пресипнал да вика оттам и да успокоява народа, но в шумотевицата гласът му не можа да се чуе.
Обадиха се и други:
— Мирни бъдете бе, хора, няма нищо.
— Кой ни уплаши? — викна друг.
— Кой излъга хората?
В същия миг влязоха Редакторът и другарите му запъхтени и захванаха да се кръстят. Те нито подозираха, че са причината на паниката. Защото Рачко, като бягаше пред тях, беше се втурнал уплашен в черквата и попитан от някои бабички защо бяга, той бе казал:
— Идат!
— Кои идат?
— Капасъзът и другите, много, много…
Разбраха, че той казва: капасъзи… много, много. Това беше доста за от месец насам плашеното население от турска сеч! И паниката…
XXII. Философията и две врабчета
Кандов не дочака свършека на погребението и излезе на улицата пак.
Странно! Той излазяше малко поободрен.
Видът на смъртта поумирява неодолимо всяко вълнение на душата, свързано със земните интереси; зрелището на тленността човешка отслабва зависимостта й от тоя свят. Грижите, пламенните привързаности, страстите, въжделенията на живота побледняват и стават призрачни и смешни пред хоризонта на вечността…
„На, тая Лалка умря, сега е мощи, утре е прах. Каква беше побеляла, побеляла, та страшна… Умря, умря… И Рада я нямаше там!… Ну, що, Рада!… Странно нещо, как ме е заслепила тая мома… Който ме види, би казал, че съм луд… Та отде зная, че не съм луд?… И защо? За нея. Та що е тя и защо моите безконечни мъчения, моите дълги безсъници? Да, и защо всичко това? За една жена, за една друга Лалка, която утре ще умре също и ще стане мощи и прах. Любопитно е дали я бих обичал, ако я видех такава в едно носило, че я закарват в гроба, да хранят червите с нея… Каква глупост, мерзост… Да? И наистина, що е тая Рада, това нещо, това нищо, нищо, което пълни цялото ми същество и цялата вселена, и рая, и ада?… Какво е тя?… Един скелет, облечен с мръсно, сурово месо. Едно безконечно купище от кокали, мръвки, кръв, жили, влакна, нерви, съдове, жлези, тъкани, хрущели, смрад, които се наричат Рада, и утре ще се сплуят и преобърнат на гной и прах… Тфу! И всичко това аз обичам! И се губя за него! Моят всемощен дух, моят божествен разум, моята безконечна мисъл са се прикачили на това тленно глупаво парче, провесили са се на тая паяжина!… Страшно, безумно… И как тъй по-рано се не отрезвих, не си казах: бе, Кандов, твоето призвание е друго и по-велико, отколкото да пъшкаш подир една глупа рокля… Такива широки простори се разкриват пред мене; два свята чудни, велики ми разтварят обятия: науката, отечеството… И колко живот там и подвиги, слава, и борба, и чудеса… и аз ги не видя, и видя това жалко същество, което, ако да не бях видял, нямаше никога да подозирам, че съществува на земята, както и то само не разбира защо съществува… Срам, срам, срам! Трябваше да видя тая Лалка, за да усетя към какво нищожество се е била приковала душата ми. Сега тя се пробужда като орел и трепва криле, и ги разперва, и като него волно, свободно хвърчи в безконечното пространство… Колко съм щастлив, ох!“
И Кандов продължи да върви, задълбал в тия освежителни размишления. Той усещаше, че едно тежко бреме се свали от раменете му. Сега той се усмихваше победоносно. Той се усмихваше и чудеше как жалко, как глупо се свърши тая борба в душата му! Той изхвърли из нея Рада, както някой изхвърля из прозореца си непотребен череп от разбита паница… Радиният образ стоеше така далеко, така далеко в мъглявата безконечност, бледен, безжизнен и облачен, като развян при внезапно пробуждане сън. Той се почувствува окопитен и нов; сега булото падна от очите му и той виждаше ясно, и познаваше всичко, и се интересуваше от онова, което го окръжаваше, и вземаше участие в дребните интереси на живота. Той поздрави приветливо, като никога, ония, които го срещнаха, разговори се с Павлаки Недев за гюла му, разпита го каква беше ланската цена и колко маскала мисли да изкара тая година; купи си половина ока череши от една бакалница и се завръщаше весел у дома си.