Той се завръщаше весел, като че иде от сватба, а не от погребение.
Като минуваше край зида на една градина, един дъжд от бели листенца като Маргарит посипа главата му.
Той вдигна очи и видя, че това беше цвят от сливата, която бе надвесила клони над улицата. Цветът се ронеше от едно клонче, на което играеха две врабчета и се целуваха с човките си…
Кандов остана вкаменен!
Всичкото му красноречие и философия изчезнаха като дим пред вида на тая любовна сцена…
Той изтърва кърпата с черешите и се хвана за челото. Дълго време стоя тъй.
— Болен си, болен си, Кандов! — пошушна си той безнадеждно. — Болен си, братко мой, търси си лек на главата, бай Вертере.
И той завървя пак несъзнателно.
— Да, лек, лек, радикален лек! — повтаряше си той… Но какво! Физическа болест да беше… Но тая рана е в душата… Не се гори с нажежено желязо. Що? Дали да не се посъветвам с пловдивския доктор? Лекарите са такива не само за телесните недъзи, но и за душевните… Това е истина явна като ден. Жално, че тука няма психиатри-специалисти… Защото аз съм луд, да, луд… Все едно, и при тоя… Някой съвет, кой знае, мога да получа — и да не бъде без полза… Да… Нека се възползувам от случая. Нищо не губя… Но друго трудно: трябва изповед пред доктора… Трябва да стана смешен… Не, невъзможно… По друг начин трябва…
И той се запъти по посока на къщата, дето се беше спрял пловдивският доктор.
XXIII. Лекът
Когато се спря пред вратата му, Кандов си избриса пота от лицето, па почука.
— Entrez! — извика се отвътре.
Той влезе. Пред него стоеше докторът, човек около четирийсетгодишен, висок, но слабо сложен, с продънено, бледно и мършаво лице, с два редки бакенбарди и с хитро ироническо изражение в погледа. Той беше по жилет и сбираше вещите си в един джамадан, очевидно, готвеше се да тръгне. Той беше изпратил Лалка и нямаше вече работа тука.
Кандов се назова.
— Седнете, господине — покани го докторът учтиво; — тук е малко разхвърляно, но прощавайте.
Вежливият прием поободри студента.
— Извинете, господин докторе, че ви безпокоя, но аз само за няколко минути дойдох.
— Ба, когато доктор приема болни, никога не се обезпокоява; докторът без болни не може да бъде весел, както болният без здраве…
И с тая зловеща шега той хвърли изпитателен поглед на изпитото меланхолично лице на госта си…
— Как сте?
— Благодаря, аз съм здрав — отговори с пресилена усмивка студентът; — но само дойдох да ви искам съвет за другиго едного.
— Той е тукашен?
— Тукашен, но…
— Защо го не доведохте? Виж, не остая време.
Кандов се посконфузи.
— Как да ви кажа, господин докторе, аз дойдох да се допитам до вас повече за една литературна работа…
Докторът го погледна зачуден.
— Вие можете да ме осветлите върху един психологически въпрос, който ме затруднява силно. Тоя въпрос съвпада в областта на медицината.
Докторът чакаше въпросително.
— Пиша един роман — каза Кандов, като натьртяше на всяка дума.
— Как, вие сте списател?
— Не, опитвам се… Захванал съм един роман… Главният герой е твърде влюбен, лудешки, безумно, безнадеждно в една личност, която се обича с другиго; а тая страст ще го доведе до самоубийство…
— Има една немска повест, която бях чел някога във Вена — каза докторът, като се почеса над ухото, за да си науми; — там се разправя за подобна една любов…
— Гетевият Вертер? — попита живо студентът.
— Да, от Гете романът — припомни си докторът; — той се самоуби, нали?
— Да, но аз искам да спася моя герой…
— По-добре убий го, па тури точка, да се не мъчи. Направи, както ние докторите на болните… то е най-доброто.
Докторът придружи думите си с нова зловеща усмивка, която издаваше безсърдечието; свойствено за докторите, привикнали с равнодушие да гледат страданията и смъртта на пациентите си.
Кандов побледня.
— Не, това ще бъде лош пример за читателите… Самоубийството е заразително също…
— От каква народност е героят ви?
— Българин.
— Българин? Че българи май не страдат от кара-севда. Техните сърца са обвити в биволска кожа… Вие знаете що е карасевда? Amour désespéré!
— Да, отчаяна любов — забележи студентът глухо.
— Обаче аз не знам някой от българите да е умрял от голяма любов… Един момък се обеси по-преди, по то беше, че фалира евреинът, та изгуби…
— Но моят герой, както ви казах, господин докторе…