И Кандов, озарен от тая мисъл, възхитен от такова спасително решение, затананика припева на популярната руска песен:
Той бързешката стигна у дома си, яви на домашните, че утре тръгва за Москва, за да следва науките си, и захвана да събира с трескава бързина пътните си вещи.
Той натъпка още тая вечер джамадана си, свърза и малко денкче и спа нея нощ дълбоко и непробудно, защото не е спал няколко нощи наред.
Заранта се разбуди весел и бодър. И за да си не даде възможност да мисли за Рада, той се занима с мисълта за пътуването си и за новия живот, който ще заживее в белокаменната… И възхитен, той тананикаше:
Докараха и коня, който щеше да го кара през Балкана. За Москва! За Москва! — казваше той, като туряше в джамадана някои забравени книги… Тъй като беше се навел до прозореца, той машинално погледна на улицата и видя баба Лиловица — с друга една бабичка. Той потръпна, но неволно се вслуша в онова, което баба Лиловица гълчеше с другата.
— Та сега ти, булка Лиловице, пак си остана саминка?
— Ех, ами какво да се прави? Вчера изпратих Радка за Клисура… късаше ми се сърцето, като тръгваше тъй кахърна… Ех, бог нека си има милост за нея.
Кандов остана като гръмнат.
След един час той тръгна.
Той тръгна… за Клисура!
Същия ден Николай Недкович и Франгов, удивлени от странната промяна, що забележиха у студента, отидоха у тях да го навидят, но узнаха, че тръгнал за Клисура, „да се поразходи до сродника си“.
В стаята му още царуваше безредица: джамаданът разтворен, вещи разхвърляни… На масата лежаха куп руски книги. По надписите на подвързията гостите познаха, че те бяха социалистическо-анархически издания, печатани в Лондон и Женева. Най-горнята обаче беше един роман: „Преступление и наказание“ от Достоевски. Стоеше и един друг разтворен роман на масата: „Страдания молодого Вертера“. Там имаше редове и цели страници отбележени с червен молив…
Тия съчинения показваха конаците, що бе направил Кандовий дух в тъжната пустиня на психическото блуждение…
Да, и полуотвореното писмо за Рада.
По чувство на деликатност, Недкович тури писмото в портфейла си, за да не падне в други нескромни ръце.
XXIV. Буря пред буря
Радиното тръгване за Клисура стана неочаквано и внезапно. Заранта, когато Кандов обикаляше портата й, дойде у нея един верен клисурец, който се завръщаше от К-во с талигата си, и й обади, че Бойчо го бил помолил да я вземе пътем и закара в Клисура. Щом получи това известие, за което се надяваше, тя побърза да иде да целуне своята приятелка Лалка, поминала се тая нощ, и да й каже последното прощавай. Ней отдавна бе затворен пристъпът до Лалка и в Юрдановото семейство. Но появяването й при мъртвата никого не зачуди, нито възмути. Тя беше Лалкина приятелка и това беше доста. При това, никой няма право да отнеме сбогома на един покойник. Там, дето е влязла смъртта, ключалката пада от вратата; големи и малки, приятели и врагове са еднакво добре дошли пред прага на вечността… Домашните се отместиха трогнати и й сториха път. Когато Рада коленичи пред Лалка и я прегърна и с целувки по челото, което заливаше със сълзи, изговори: „Мари сестрице, мари Лалке, какво направи?“ — всичките домашни отчаяно заридаха, а Рада поеха под мишница и изведоха навън премаляла…
Рада се настани при госпожа Муратлийска, неотдавна минала в Клисура. Тя на драго сърце бе приела Огняновата просба и даде гостоприемство на бездомната девойка.
Прозорците на къщата, обърнати на север, гледаха цяла Клисура, дола й и Стара планина. Великанският връх Рибарица (тук наричан Вежен), увенчан със зимната си корона още, спущаше стремително южните си поли, под които стоеше градецът; тук-там по зелените му хълбоци пъплеха стадата на влашките номади и се червенееха мандрите им; на изток града заграждаха високи изкъртени брегове и ронливи сипеи, на места голи, на места покрити с лозя и трендафилови градини. Една лъкатушна пътека се изкачваше до върха и водеше към оттатъшната урва — Зли дол, отдето е друмът за Стремската долина. И от другите страни Клисура затваряха бърда: тя стоеше загнездена в дълбок дол, плувнала в зеленина и овошки и в розови градини, които пълнеха въздуха с благоухания. Зимно време твърде скръбна и затворена, лишена от кръгозор, тя сега беше едно прелестно кътче, пълно със сенки, прохлада и миризма.