Кандов пристигна вчера, сиреч на следующия ден след Рада, в Клисура и слезна на гости в дома на един свой роднина — благовиден предлог да бъде близо при Рада. Още същия ден той я посети и я намери потопена в сълзи и горест за Лалкината смърт. Той разбра, че посещението му беше неприлично в такова обстоятелство, но нему му олекна и светна. Той даже се почувствува щастлив, че видя Рада.
Днес Кандов пак се озова доста рано. Той я намери още по-убита и смутена, едно от скръбта за Лалка, друго от слуха за близкото избухване на въстание в Копривщица и от незнанието що е и къде е Бойчо. В това угнетено състояние Рада с удоволствие видя Кандова.
— Кажете ми, господин Кандов, какво има? — попита тя безпокойно.
— За въстание говорят — отговори Кандов сухо.
— Какво ще правя сега, боже мой? И Бойча го няма — не се е явил чер-бял…
Кандов гледаше разсеяно из прозорците към някаква точка на Рибарица.
— А какво мислите, господин Кандов? — попита Рада нетърпеливо.
— Аз?
— Да.
— За въстанието ли?
— За въстанието.
Той каза равнодушно, като се не обръщаше към нея:
— Въстание — въстание! Ще се бият, ще пушкат, ще се колят — да освободят България…
— А Клисура?
— Може и тя… впрочем, все равно…
— Как все равно? Ами вие?
— Все равно и аз…
Кандов отговаряше разсеяно, като че го питаха за нравите на Нова Зеландия… Но под тоя разсеян вид, под това студено нехайство към събитията, които решаваха съдбата на България, се криеше черно отчаяние. Но ни той, ни Рада не чувствуваха това.
— Какво мислите да правите сега, като ще е въстание навред? — попита Рада.
— Каквото трябва.
— Как каквото трябва? Вие няма да се биете?…
— Какво мога да направя аз, Радке? Само едно — да умра!… — отговори Кандов мрачно.
Вратата се чукна три пъти, ниско.
— Бойчо! — извика Рада и му отвори.
Огнянов влезе предрешен като селач, уморен и прашен. Той се връщаше от Панагюрище. Той бе присъствувал в главното събрание при Мечка, дето бе решен денят на въстанието — 1 май. Сега Огнянов бързаше да иде в Бяла черква, да вземе последните мерки по приготовлението, в няколкото дни, които му остаяха, и Да дигне знамето в Бяла черква на уречения ден. Той мина през Клисура, за да се прости с Рада. Но едва пристигна в къщата, дето имаше прибежище, той намери там писмо от Бяла черква и бързо се запъти към Рада, без да се срещне с някого.
Той се спря и хвърли студен и пронизителен поглед на Кандова, който стоеше спокоен до прозореца.
Рада избъбра няколко думи да изкаже радост, но като видя измененото лице на Огнянова, тя остана като попарена.
— Извинете, че тъй рано ви развалих разговора — каза Огнянов с горчива усмивка, но бледен.
Едвам сега той погледна и Рада.
— Какво е, Бойчо? — каза тя с глас схванат и пристъпи към него.
— Доста преструвки! — каза Огнянов студено.
Тя се спусна, като да го прегърне. Той се дръпна.
— Да е просто, пощадете ме от вашите нежности… — Па като се обърна към Кандова, каза нервно: — Господин Кандов, не зная как да ви благодаря, че дойдохте чак от Бяла черква на приглашението…
Злоба задавяше гласа му.
Кандов се извърна от прозореца.
— Какво приглашение? — попита той сухо.
— Какви са тия думи, Бойчо? — попита Рада замаяна. — Господин Кандов е дошъл на гости у роднини… Той…
Тя се прекъсна и заплака.
Тя заплака, защото пръв път беше принудена да излъже, против волята си, фатално. При краткото си свиждане в Бяла черква тя нито има време, нито се сети да му обади за странните задиряния на Кандова, когото не смееше да отпрати. Сега Огнянов го заваряше при нея, и рано. Навярно до ушите му бе дошло нещо за тия посещения, а проклет случай идеше да укрепи съмненията му, преди тя да ги разсее.
Рада се надяваше, че сам Кандов ще даде обяснения, за да я избави от мъчното положение, но той мълчеше.
— Кандов, кажете ми нещо и вие, ще ми бъде весело — каза злъчно Огнянов, като хвърли презрителен поглед въз съперника си.
— Нищо нямам да казвам, аз чакам вие какво ще кажете — отвърна студентът хладнокръвно.
— Това са низости! — изкрещя Огнянов, като по-гледна и двамата.
Кандов пребледня още повече. Уязвената му гордост го изтръгна из мрачната апатия.
— Огнянов! — извика той.
— Викай по-високо, уплаши ме! — отзова се по същия начин Бойчо.
Челюстта му трепереше от гняв.
Рада се спусна към него уплашена, да не направи пакост. Тя знаеше неудържимата буйност на характера му.
— Боже мой! Бойчо! Какво правиш? Чакай да ти разправя! — викаше с разплакан глас Рада.