Огнянов я устрели язвително.
— Няма нужда, Радо, не се унижавай да проливаш сълзи. И аз, глупец, вярвах, че съм намерил самата невинност над невинностите… хвърлих толкова любов! Хвърлих сърцето си на улицата… Какво заслепение!
— Бойчо! — викаше отчаяната Рада, като хълцаше.
— Престани! Между нас няма нищо общо вече. Булото ми падна… Какво заблуждение!… Да мисля, че ще обичаш мене, един вагабонтин, когото очаква кол и бесило, додето има такива рицари на громки фрази, високомъдри и благонадеждни страхопъзльовци… Боже мой, какви низости имало на света!…
И той се обърна да излезе.
— Огнянов! Вземи си думите назад! — извика Кандов, като го последва.
Огнянов се спря.
— Аз ги повтарям: низости и подлости! Това е гнусно злоупотребление на приятелско доверие… Отказваш ли очевидността? — каза Огнянов, като заливаше с гневен поглед студента.
— Или си вземи думите назад, или смърт! — изрева Кандов, запенен от ярост.
— Смърт? Тя може да плаши само революционери, които спасяват България при полите на жените.
Кандов се хвърли на Огнянова, като искаше да го удари по главата. Всичкото му дълговременно страдание и мъки се превърнаха на поток от ярост против косвения виновник техен.
Огнянов беше як. Той оттласна Кандова до самия вид, па извади два револвера из пояса си.
— По хамалски не ща; вземи тоя пищов. — И Огнянов подаваше оръжието.
Рада, полудяла от страх и отчаяние, отвори прозореца към улицата и викаше с висок глас, за да привлече вниманието на минувачите.
Тогава се чу гласът на камбаните, които звънтяха гръмовито. Екливият им звон цепеше въздуха. Огнянов, както държеше пищова да го даде на противника си, тъй остана неподвижен. В това време бързи стъпки затропаха извън и вратата с трясък се разтвори.
Влязоха неколцина клисурци въоръжени.
— Въстание се вдигна! Да живее България! — извикаха те.
— Де се сбира народът? — попита Огнянов троснато.
— На краищата, на Зли дол, на Пресвета… Не се майте! — И бунтовниците излязоха бързешката, като викаха „Да живее България!“ и пееха „Боят настава…“
А камбаните звънтяха бясно.
Огнянов се обърна към Кандова:
— Сега имам малко работа… Ако остана жив, ще ти дам удовлетворение… Засега дръж компания на госпожицата, за да се не плаши. — И той излезе бързо навън.
Рада, поразена от новата беда, падна на миндера без свяст. Госпожа Муратлийска, привлечена от вика й, втурна се и взе да я свестява.
Кандов се ослушваше в камбаните, като човек, който сънува. После се наведе и вдигна едно смачкано писмо, паднало от ръката на Огнянова. Той прочете следующите редове:
„Графче! Не е зле човек да си има приятели: Кандовчето не можеш го купи с торба злато. Знай, че той, докат беше тука, не оставяше нито час Рада Госпожина самичка: твоето вярно гълъбче и невинно ангелче! Днес Кандовчето тръгва за Клисура, че прие билетче от гълъбчето — много му се стягала душата за тебе, та го вика да я по утеши… Да ти е честита Рада, па и приятелят да ти е честит. Блазе ти!… Па да знаеш, че това, дето ти казвам, е «тайна работа»: освен попа и селото, само ти я не знаеш… Хай освободи България, Рада Госпожина ще направим царица.“
Писмото беше пристигнало вчера по неизвестен канал. То не носеше подпис.
Кандов скъса тая мерзост и плюна на нея, па излезе.
XXV. Въстание
Пет деня вече как Клисура се намира в революция.
Всяко занятие е спряло; всякой друг интерес е забравен; възбуждение необикновено, изписано по всичките лица. Градът беше възхитен, безпокоен, наежен; една опияняюща атмосфера течеше из улиците… В тия пет дни клисурци бяха преживели няколко живота — пет векове от страхове, надежди, възторг и отчаяние… Всичко това, което виждаха и което правеха, и което им се чинеше по-преди, че е много, много отдалечено, струваше им се сега, че е някой тежък сън, докарваше ги до умопомрачение…
На 20 априлий клисурският представител в главното събрание при Мечка пристигна от Копривщица, въстанала същия ден, запрегръща домашните си и им обяви, че часът на въстанието удари… Скоро в училището се събраха главните съзаклетници и Караджов, подир като изпя песента „Боят настава, тупат сърца ни“, държа пламенно слово и Клисура с възторжени викове и при звона на камбаната се прогласи въстанала. Разпратиха се тозчас писма до комитетите в другите балкански градове, да подкрепят движението на Клисура и Копривщица, като сторят същото; назначиха се десетници и началници на стражите, затекоха се у дома си, та се въоръжиха: стреляха, гониха с куршуми, но безуспешно, заптиетата, които се спасиха с бяг в планината. Всички мъже бяха изкарани извън града по височините. По всичките тия стратегически пунктове се поставиха стражи по 15–20 души да бранят града и изриха окопи, да им служат за защита. По тия стражи беше пръснато почти цялото мъжко население на града — от осемнайсет до петдесетгодишна възраст хора. Никого вече не пуснаха назад в града; храна и други потреби заръчаха всекиму да носят домашните му. Въстаниците бяха въоръжени кой с какво можал.