Някой си, на смях или наистина, каза, че той бил вземал тоя шум за шум, излязъл из нецензурния канал на Ивана Боримечката…
Тоя нещастен резултат извади наяве недостатъците на артилерията. Прочее, прибързаха, та поправиха другите топове, като ги стегнаха яко и на гъсто с железни обръчи и въжа, а някои извътре облякоха с тенекия. Още тоя ден изкараха по два топа на всяко укрепление, напълниха ги силно, закрепиха ги на кола, заковани здраво за земята, и изкопаха зад тях дупки за палячите на фитилите. Всеки топ бе назначен да послужи само за един път и в известна, определена посока да гръмне.
Нека прибавим, че забравиха да обадят в града, че топчето „пукнало“ вече. Така щото бедните жени и бабички чакаха до вечерта с памук в ушите да заечи въздухът и да потреперят стъклата от гърма.
XXVII. Изпит
Огнянов беше сега на едно от източните укрепления, направено на една височина между Зли дол и Стара река. Това укрепление беше еднакво стратегическо със злидолското, но то имаше това преимущество, че от него се виждаше част и от Стремската долина, която се зеленееше далеко на изток, зад голите хълмове, в дълбината. Защитниците на това укрепление, трийсетина на брой, разоблечени и по ръкави, поради силната жега, се щуряха насам-нататък, с угрижени и оцапани лица. Унинието владееше тук, както и в другите укрепления.
Огнянов, облечен във въстанически дрехи, с неизбежните два револвера на кръста, беше се качил сега на насипа на окопа, та гледаше с бинокъла в долината. Той гледаше, именно, някакъв син димец, който някои бяха взели за ожидаемия пожар.
Огнянов отпусна бинокъла, слезна от насипа и избъбра мрачно:
— Не е, въглища горят в Средна гора.
В тоя миг той забележи Боримечката, който идеше насам и караше едно лице, което не принадлежеше на укрепленията. То беше дребно човече, българин, с тъпоумна уплашена физиономия, в потури и салтамарка ожулени и с шарена торба на гърба.
— Шпионин! — каза Боримечката. — Уловихме го из дола. Изпитвахме го всякак… мълчи като галфон. Какво заповядаш да го сторя?
Неволна усмивка заигра по лицето на Огнянова. Той позна Рачка Пръдлето.
Рачко беше вчера оставил Бяла черква и тръгнал за Рахманлари, да кърпи турчата, свободно занятие, в което намираха оскуден поминък мнозина още сиромаси белочерковчани. По простотата си, той не бе разбрал още нито какво се готви в Бяла черква, нито какво става насам, затова биде много учуден, когато в Рахманлари, вместо да приеме поръчки за кърпеж на дрехи, прие няколко кърпела по гърба от раздражените турча и биде изпъден с най-неделикатни псувни. За да се не върне назад пак с празни ръце, той реши да иде в Клисура, остала наблизу. Появяването обаче на турско конно отделение го подплаши и той улови дола на Стара река, та оттам да влезе в Клисура. Така попадна в ръцете на предните стражи.
— Какво дириш тъдява бре? — попита Огнянов. Рачко, който досега беше обезумял от уплашване пред вид на толкова въоръжени хора (които той бе вземал за хайдути), сега се поокопити. При всичко, че имаше неприятно възпоминание от Огнянова, той му стоеше като свой човек, като приятел, между тия странни хора… Езикът на Рачка се развърза и той криво-ляво разправи му одисеята си.
Бойчо с удоволствие чу, че той вчера е оставил Бяла черква.
— Какво има в Бяла черква?
— Нищо, нищо, слава богу, нищо…
Това „нищо“ прободе Огнянова като с шиш.
— Не лъжи, право да казваш!
— Няма нищо, ти рахат да бъдеш, нищо няма.
— Как, нищо там не става ли?
— Вярвай бога, нищо… искаш ли да ти се закълна?
„Тоя дръвник нищо не знае — помисли си Бойчо с негодувание; — дали пък не крие, дали наистина не е пратен от турците?… Как само той да проникне тука, а други не може!“
И той го пронизваше с огнения си поглед.