Огнянов стана, хвърли поглед върху лежащите въстаници в укреплението, завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет.
Скоро той се изгуби в дола, който пресичаше пътя му. Светна се хубаво вече. Изгря и слънцето.
Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили, под надзора на десетника, на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тук снощи. Те бяха сега по-бодри. Марчев бе им пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка до отвъд Текията и че положително знае, какво днес въстава и Бяла черкова… Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им се отвориха — развеселиха даже, и някои затананикаха смешни песни. Свойственият на българина хумор не се забави да се прояви… Захвърляха се остроти на сметка на четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина.
— От пет крачки и да не можете да ударите Мехмеда… ами втори път… да му берете греха на горкия… Една минута, дето му дадохте още живот, струва за сто години мъчения… Той си изпати всичките грехове — казваше един.
— Дявол да ви вземе — отзова се друг, — направихте го мъченик… и той сега е в рая при Мохамеда… — подзе друг.
— Лъжеш — обади се трети; — Димчо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата там и той сега е при жабите.
Смехове.
— Бе, от толкова близко и ни един куршум да го не удари — извика друг един; — аз от толкова място и с плюнка го бих улучил.
— Отрязвам си главата, че вие не сте мерили.
— Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила…
— Мерихме бе — оправяше се един от закачаните.
— Мерихте, ама мижахте…
— Истина, аз замижах, ама кога отпънах чакмака…
Смехове пак.
Други закачаха Рачка за името му.
— А бе, Пръдле, кой те надари с такова славно име? — питаше го един.
— Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш! — дразнеше го друг.
Рачко се докачи.
— Кой лъже? Питайте графа!
— Не, не, лъжеш… докажи, че си наистина пръдле…
И присмехулникът му каза какво доказателство иска.
— А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци…
— Има право — забележи един. — Боримечката го обрал: взел му ножиците и аршина из торбата…
— Взе ги, взе ги, ей тъй, из торбата ми, взе ги оня лошият — потвърди Рачко.
— Що му са били?
— Натрошил ги за джепане на топа.
— Ех, та тогава и Севастопол ще разбием.
— Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма да остане жив.
— И клисурското царство си остава навеки непокътнато — смееше се друг.
— Какво ли махат там? — попита един, като се обръщаше на изток.
Всички се обърнаха към същата посока.
Далегледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли дол, да дадат подробности на военния съвет.
Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се откъде Рахманлари две конни отделения турски, от по двайсетина души. Едното вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха — няма ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи.
Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из укреплението на Зли дол.
— Кой го води? — питаха въстаниците и се взираха в предводителя.
— А бе не видите ли, Огнянов! — обадиха се неколцина.
— Графът е, графът е, аз да се закълна… В каквито дрехи да се облече, аз го познавам… На Карнарския хан, вам лъжа, мен истина…
Но никой не слушаше Рачка.
Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад.
— Припари им на синковците — забележиха някои радостно.
— И днеска няма бой.
— Чини ми се, че Бяла черкова им е отворила работа… — разсъди друг.
И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори.
XXXV. Бой
Обяд дойде и мина. Слънцето стоеше на най-високата точка на зенита.
В укреплението на Огнянова въстаниците довършваха обяда си и бързешката увираха в торбите си и вулиите осталите комати и сухоежбина. Техните измъчени, запрашени, неумити от неделя лица бяха безпокойни… Душевен смут бе се пак изписал там. Слабият успех беше ги поразведрил, но за минута. Те знаеха, че днешният ден ако не бъде решителния, то утрешният ще е такъв, непременно. Те чувствуваха, че бурята наближаваше бързо. И от час на час хвърляха без-окойни погледи на изток, въз голите поляни, дето се чернееха пръснато далегледните стражи.