— Изтървала се е тая хрътка — забележи игуменът. — Трябва някои ловци тъдява да минуват.
Огнянов неволно трепна.
Хрътката дойде до воденицата, спря се, подуши вратата и взе да обикаля из треволяка, като виеше жаловито.
Огнянова попъплаха ледни тръпки.
— Ах, хрътката на Емексиз Пехливана, изгубения! — извика онбашият.
Хрътката, която Огнянов добре позна, обикаляше насам нататък около воденицата, дращеше по прага, ровеше в буренака с крака и виеше. После издигна дългата си влажна муцуна нагоре, като че искаше да я видят, и залая сърдито. Тоя лай се отзоваваше страшно в душата на Огнянова. Игуменът и той се спогледнаха поразени. Онбашият внимаваше учуден, с голямо недоумение по лицето.
Хрътката все лаеше и виеше, като гледаше насам.
Изведнъж тя се спусна въз Огнянова. Той пребледня и се дръпна назад, защото кучето се хвърли на него като вълк, с отчаяно джавкане.
Машинално той извади камата си и захвана да се брани от разлютеното животно, което игуменът безуспешно отпъждаше с махания, понеже не намираше камък.
Онбашият мълчаливо присъствуваше на тая странна сцена. Той стреляше подозрителни и зловещи погледи на Огнянова и на камата, която светеше. Но като видя, че Огнянов в самозащитата си може да промуши псето, което избягваше ножа, за да се спусне от друга страна, той се намеси и ги разтърва. После се обърна към Огнянова, който беше цял изчервенял и разпъхтян:
— Чорбаджи, отде това куче е сърдито на тебе?
— Един ден, не помня де, го ударих с камък — отговори с пресилено хладнокръвие Огнянов.
Онбашият го погледа недоверчиво и изпитателно. Очевидно, той не беше удовлетворен от тоя отговор.
Мътно подозрение се излупи в главата му. Но той реши да помисли после. Па като се престори, че намира Огняновия отговор твърде правдоподобен, каза:
— Тая порода кучета са твърде паметозлобиви наистина.
Поздрави игумена, па тръгна към балканското гърло н скоро се изгуби.
Хрътката с подигната опашка отиваше вече през ливадата, за да стигне новия си стопан.
— Нали я убихте тая пущина? — попита зачудена игуменът.
— Аз я хвърлих полуумряла в улея, за да се удави там, но ето я пак жива, за беда! — избъбра угрижено Огнянов. — Добре казваше дядо Стоян да я заровим при другите псета. Па отде сега и този дръвник Шерифът да се улучи тука! Поразията, дето я не сееш, там никне!
— Добре ли ги убихте и тях? Да не възкръсне някой като кучето? — рече укоризнено калугерът. — Когато човек захване подобно нещо, трябва да дойде до юс, па тогава да остави. Новак си ти, Бойчо, в тоя занаят; но хай дано няма нищо. Слухът, дето пуснахме за двамата души, приспа читачата. Но аз пак ще душа.
Между това Огнянов беше впил очи в мястото, дето бяха закопани турците. Той забележи учуден, че на това място се беше набрала значителна грамада камъни. Ни той, ни Стоян воденчарят не бяха туряли тия камъни. Той изказа удивлението си на игумена. Игуменът го успокои, като му каза, че те там ще са натрупани по някой прост случай. Те не знаеха, че Мунчо всеки ден ходеше да хвърля с попръжни камъни въз гробовете на турците; така щото беше се обрал всичкият камъняк около.
Огнянов подаде ръка.
— Къде отиваш?
— Сбогом, бързам — имам куп работа с представлението. Това проклето куче ме направи да забравя цялата си роля.
— Ти какъв си?
— Графът.
— Граф? А кое ти е графството? — шегуваше се калугерът.
— Диарбекирската крепост. Харизвам го на който ще.
И Огнянов тръгна нататък.
XVII. Представлението
Драмата „Многострадална Геновева“, която щеше да се представи довечера в мъжкото училище, не е позната на повечето млади читатели. А между това тя преди трийсетина години наред с „Александрията“, „Хитрия Бертолда“ и „Михаля“ бе възпитавала вкуса и възхищавала цялото поколение тогавашно. Ето вкратце съдържанието й. Някой немски граф, Сигфрид, тръгва на война против маврите в Испания и оставя в неутешима скръб жена си, младата графиня Геновева. Току-що се отдалечава, наместникът му, Голос, се явява пред графинята с оскърбително предложение, което тя отхвърля с негодувание. Мъстителният Голос убива верния й служител Драка, нея хвърля в тъмница, а пред графа я наклопва, че я заварил с Драка. Разлютеният граф му праща заповед да погуби невярната съпруга. Но джелатите, натоварени от Голоса с тая мисия, смиляват се за графинята и я оставят в гората, в една пещера с детето й, на произвола на съдбата, а Голоса излъгват, че са я посекли. След седем години графът се връща от война, злочест, и от едно писмо, оставено от Геновева, узнава невинността й и оплаква ранната й смърт. Той сковава във вериги Голоса, който полудява от гризене на съвестта. После графът, за разтуха, отива на лов в гората и намира случайно графинята в пещерата с детето й и една сърна, която ги хранела с млякото си. Те се опознават и радостно се връщат в палата. Тая наивна и трогателна концепция беше разплаквала всичките баби и невести в града, Геновевината легенда помнеха и днес всичките, а много госпожи знаеха наизуст драмата.