Стефчов излезе с горделива усмивка на устата, доволен, че развали впечатлението от Огняновата игра.
Заедно с него и смутнята мина. Играта се продължи, графът се намери с изгубената графиня. Прегръщания, вайкания, сълзи пак. Публиката се разчувствува изново. Доброто се увенча с пълно тържество над злото. Графът и графинята си разказват един другиму мъките и радостта. Баба Петковица им думаше:
— Идете си, баби, у вас, па се сговаряйте веке, не вярвайте на тия проклети Голосовци.
— Проклета си ти — изфуча зад нея господин Фратювата майка.
Същият бабин Петковичин съвет даде и беят, но по-ниско. Общо чувство на удовлетворение и радост, Графът среща навред съчувствени погледи. Развръзката сключваше песента, която графът, графинята и свитата запяха: „Сигфриде граде, радвай се сега!“
Но като изпяха първите два стиха на тая добродетелно-радостна песен, раздаде се на сцената революционната песен:
Това падна като гръм небесен в залата. От най напред един я запя, после част от трупата я подхвана, после всичката, а след нея и самата публика взе да приглаша. Внезапен патриотически възторг облада всекиго. Мъжественият мотив на тая песен като невидима вълна порасте, изпълни залата, заля двора н се пръсна в нощта. Песента цепеше въздуха, разпаляше и опияняваше сърцата. Тия силни звукове удариха на една нова струна на публиката. Всички, които знаеха песента, запяха я — и мъже, и девойки; тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето, като молитва.
— Пейте, момчета, да сте живи! — викаше с възторг Мичо.
Но други от старите роптаеха ниско, като намираха неуместно това безумно възхищение.
Беят, и той, без да разбира нито дума, слушаше с благодарение песента. Той питаше Дамянча Григорът да му тълкува всеки един стих. Всеки други би сбъркал конците, но Дамянчо не беше от тия хора, които не могат да отговарят на трудни въпроси. При това, сега му се даде случай да изпита силите си. Той запродаде бея по най-естествен и увлекателен начин. Песента, според Дамянча, изражавала сърдечната любов на графа към графинята. Графът й казва: „Обичам те сто пъти повече сега“; а тя му казва: „Обичам те хилядо пъти“. Той казва, че ще издигне черкова, дето е била пещерата, за спомен, а тя му казва, че ще си продаде всичките ялмази, за да раздаде милостиня на сиромасите, и ще направи сто чешми от мрамор.
— Че много чешми, по-добре да направи и мостове за хаир — пресече го беят.
— Чешми, че в Немско водата е малко, та пият повече бира хората — отговори Григорът.
Беят клюмна одобрително на това решение.
— А де е Голос? — попита беят, като диреше господин Фратя между актьорите.
— Нему не се пада там да излезе.
— Добре кажеш. Тоя керата трябваше да го обесят. Ако втори път играят това, то кажи на консула да го не оставя жив. Така по-добре иде.
И наистина, господин Фратю го нямаше между другарите му. Той бе изклинчил благоразумно, още когато се запя опасната песен, като не пожела да дочака лаврите на публиката.
Песента се прекрати от трупата и завесата падна сред викове: „Браво!“ Австрийският химн пак гръмна и изпращаше публиката из залата, която скоро опустя.
Актьорите се разоблачаха зад завесата и приказваха весело с приятелите, които бяха дошли да ги поздравят.
— А бе, Каблешков, дявол те взел — каква беше тая лудост от тебе? Из един път дохождаш и се озоваваш зад гърба ми и захващаш да ревеш като бурия. Циганско сърце. — каза Огнянов, като изуваше княз Светославовите чизми.
— Не можах да се стърпя бе, брате, омръзнаха ми толкова сълзи и кокоши жалби над твоята „многострадална“. Трябваше с нещо да отрезвим тоя народ. И тогава ми скимна да дойда на сцената. Ти видя какъв бляскав ефект.
— Аз все поглеждах дали няма някое заптие да ме хване за лакътя. — смееше се Огнянов.
— Не се безпокойте. Стефчов се запиля по-рано — каза Соколов.
— Беят го изпъди. — каза учител Франгов.
— Но беят остана — каза други. — Аз го гледах как внимателно слушаше. Утре ще си имаме белица.
— Ха, за него да не ви е грижа. Нали бай Дамянчо Григорът беше при него? Той го е сметнал, та го е поразил. Ако не е сторил това, ще му вземем назад дипломата.
— Аз нарочно го поканих и турих при бея, който обича масалите. Не се грижете, това ти го кучка и отвлякла — забележи Николай Недкович, като съблачаше тънкото расо на поп Димчо, с което игра на сцената ролята на Геновевиния родител.
Той смяташе без издайството. Но на сутринта повикаха Огнянова на конака.
Той се яви пред бея, който беше навъсен.
— Консулос ефенди — каза му той, — снощи сте пели комитаджийски песни, истина ли?