Едвам сега Огнянов забележи, че говорещият бе заптие, което по-напред не бе съгледал в ъгъла. Това откритие за голямото премеждие, що го очаквало във Веригово, го порази още повече. Подозрителните погледи паднаха от него, но това кафене го задушаваше… Той поздрави с темена присъствующите и излезе.
Когато се намери пак навън, на чист въздух, на свобода, под снежното небе, той въздъхна нашироко н се метна на коня.
След три часа път той и конят му, покрити със сняг, се спряха при Карнарския хан.
XXX. Любезен познайник
Карнарският хан е станцията на високия Троянски проход. Тук пътниците почиват, похапват, посгряват и тогава с нов запас от сили почват да възлизат по ребрата на Стара планина. Но една-две недели през зимата ханчето не посреща пътници, защото веявици сипват с дебели преспи стария римски друм навръх Балкана и той става непреходен. Всякакви съобщения между Тракия и Дунавска България се прекращават, додето троянските кираджии с египетски мъки не пробият тясна пътека из снега. Именно сега пътят беше затворен и ханчето пустееше. Ханджият българин, дребно, ухилено човече, с тъпоумно лице, посрещна твърде вежливо госта си и го въведе в голямата стая за гостите, която служеше и за всичко друго. Огнището гореше и Огнянов запуши чибучката.
— Имате ли други гости? — попита той ханджият.
— Нямаме гости. Балканът, като се затвори, затваря и моя хан… За къде така, аа? — попита ханджият, като изглеждаше някак любопитно госта си.
— Можеш ли свари едно кафе? — попита Огнянов, вместо да отговори.
— Можем, можем, как да не можем?… А за къде тъй, аа? — настояваше ханджият.
— За Троян.
— А откъде?
— От Бяла черква ида… Пътят добър ли е нататък?
— И аз съм от Бяла черква, но за Троян не можеш мина… Аз ти казвам, ти мене вярвай… — бъбреше ханджият, като подаваше кафето и гледаше вторачено в Огнянова, като човек, който иска да го познае.
Огнянов се наведе намръщено, за да избегне това досадно взиране. Ханджият му хвърли още един косвен поглед и се усмихна под мустак.
— Ханджи, ти си направил сладко кафе! — каза Огнянов строго и остави чашата.
— Прощавай, аа, аз мислех, че го пиеш шекерлия. Да ти направя друго!
— Не трябва!
— Не, пий, пий едно кафе-аз ти казвам, добре е…
— Какво има ново тъдява?
— Страхотии, убийства, обири всеки ден. Пътници няма, Балканът затворен, аз губя… Еле откогато изровиха Емексиз Пехливана — ти го знаеш де, — османлиите много запакостиха… Уж търсят комити, пък то — колят невинните хора. Аз ти казвам правичката, ти мене вярвай…
Огнянова удиви смелостта на ханджията: така можеше да се говори пред българин само. Затова той, в ролята си на турчин, намуси се кисело.
— Пезевенк, ти ако дрънкаш много-много, и тебе ще ти дойде нещо до главата.
— Аз зная пред кого се бъбра, аа — каза ханджият с фамилиарен тон.
Огнянов го изгледа още позачудено. Той поиска да се скара.
— Гявур, ти гаче си пиян!
— Графе, не се сърди де, че и аз на „Геновева“ плаках! — отговори ханджият вече по български и му хвана десницата да се ръкува.
Огнянов видя, че го познаха. Това му досади силно. При това, и лицето, и безочливата обноска на ханджият му бяха противни. Той го измери с поглед и попита студено:
— Отдека си, ваша милост?
— От Бяла черква, Рачко Пръдлето! — отрекомандува се ханджият и подаде пак ръка, която увисна на въздуха.
Но Рачко се не оскърби.
— Защо се боиш от мене, графе? Или се срамуваш от името ми? То ми е остало от баща ми и ми е за чест… Защото, какво става от името? Името е нищо, но човек, като е честен, тогава и името е красно. Питай в Бяла черква кого викат Пръдлето, и всеки ще ти каже. Ти мене слушай. Като е човек с честта си, то и името, например, да кажа… Аз храня къща и имам три деца — и тебе да ти се върнат, — та всеки ми има почетта, а челяк защо живей? За една чест и за едно красно име…
— Имаш право, бай Рачко, много умно приказваш.
— Имам право я, не ме гледай, че съм такъв: и аз съм дявол. Колко пъти съм посрещал тука народни. Аз, щом те видях одеве, рекох си: чакай да видим дали ще ме познай графът.
Огнянов не си припомняше да е видял някога тоя знаменит човек.
— Ти отдавна ли държиш тоя хан?
— Има година и половина, ама на „Геновева“ се улучих в Бяла черква… ти беше графът.
— А ти няма ли да ми дадеш нещо да похапна?
— Каквото дал господ, него имам. — И Рачко сложи на една габровска мазна трапеза малко фасул с червен пипер, кисело зеле и хляб.
— И аз ще ти правя другарлък — прибави любезно Рачко и седна и той да пладнува с Огнянова.