Огнянов заяде мълчаливо. Тоя Рачко му правеше лошо впечатление с безочливото си обръщение и с още по-безочливо име, особено като седна неканен.
„Какъв недодялан ханджия! И малко идиот“ — мислеше си той. Като да потвърди думите му, Рачко наля две чаши и каза:
— Дай да се чукаме! Арш-марш! Да живей! — И той гаврътна чашата си с вкиселялото вино. — Ама познах те изведнъж, нали? Аз колко пъти съм посрещал тука дякона Левски и съм се чукал с него!… Той ми беше приятел… И аз съм от народните, не ме гледай, че съм такъв…
Огнянов забележи противоречие или просто лъжа, понеже дякон Левски беше умрял преди три години. Това му усили недоверието.
— Изпий си виното де! Как? Не пиеш ли? Дай аз да го изпия тогава. — И Рачко гаврътна и Огняновата чаша, като се навъси ужасно от изпития оцет.
Обедът се свърши по-скоро въпреки желанието на развеселения се Рачко.
— Стой де, що бързаш? Нали ще останеш да нощуваш тука? Аз ще те оставя малко, ще ида до Карнари… ти ме почакай. Остани тука тая вечер… ще се разговаряме. И аз съм народен.
— Благодаря, бай Рачко, извадете ми коня, аз ще мина напред.
— Ами лош е пътят. Аз ти казвам правичката; ти мене слушай… Отрязвам си главата…
— Не е нужно това — отговори сухо Огнянов, па прибави нетърпеливо: — Коня ми!
Ханджият отиде навън.
Огнянов изгледа внимателно стаята и съседните дупки. Дойде му неволно на ум Къкринския хан, дето бяха издали Левски. Кръчмарите по турските села — все българи — по нужда и навик бяха привикнали да братуват с турците, затова не бяха безопасни. А това бръмкало, Рачко, беше способен по най-невинен начин да напакости.
— Конят ти е готов навън, ама пътят е лош за Троян… — каза Рачко, като се върна.
— Колко искаш за мене и за коня?
— Хе, графе, да прощаваш, аз те гостих.
— Не, кажи да ти платя, аз съм твърде благодарен от твоето гостоприемство, а най вече от виното — каза Огнянов иронически.
— Ба, винцето го бива… но аз нито за него, нито за яденето, нито за сенцето пара не ти вземам… Аз за такива приятели…
— Кога е тъй, благодаря ти, бай Рачко — каза Огнянов, като се озърташе. — Тук няма ли други?
— Аз и момчето сме само, графе, но момчето го пратих на Бяла черква, то тая вечер ще си доде. Пък сега искам да прескокна до селото, а няма кого да оставя тука… Остани де!
Огнянов хвърли очи на един стълп, па хвана ханджият за ръка и по приятелски му каза:
— Сега потърпи, бай Рачко, да те вържа. — И Огнянов откачи с една ръка въжето, що висеше на стълпа за пирон, а с другата притискаше кръчмаря до дървото.
Кръчмарят взе това за шега.
— Сега пък ще ме връзваш ли? Връзвай! — каза той весело.
Огнянов увиваше спокойно въжето около стълпа и ханджият. Като видя сериозността на работата, той се почуди, па се разсърди:
— Не си играй де! Хайдутин ли съм, да ме връзваш? — И Рачко се размърда. Огнянов му каза натъртено:
— Ако крекнеш, ще ти разпоря корема!
Кръчмарят, втрещен, погледна силяха. Той знаеше, че графът си не поплюва на ръцете. И кротува като дете.
— Аз бих искал да вържа само устата ти, но като ле мога тях — връзвам тебе — казваше му Огнянов ухилено, като го прикова здраво за стълпа. После попита:
— Кога ще се върне твоето момче?
— Довечера. — Рачко трепереше.
— Ех, то ще те отвърже. Сбогом, бай Рачко, аз ще гоня Троян. Па помни графа — на ума си само…
И като му хвърли там няколко гроша, Огнянов яхна коня и продължи пътя си.
XXXI. Тлъка в Алтъново
Вместо към Бяла черква Огнянов обърна сега назад към село Алтъново, сгушено на западния кът на долината. Остаяха му два часа дотам, но коня му беше съсипан и пътят мъчен, та едвам по мръкнало той стигна в селото, изпращан от виенето на вълците, които го гониха до края.
Той влезе през българската махала (селото беше смесено, с турци и българи) и скоро се спря пред вратнята на бай Цанка.
Бай Цанко, клисурец родом, но отдавна заселен и оселянен в това село, беше простодушен, с весел нрав и родолюбив човечец. У него често гостуваха апостолите. Той прие радостно Огнянова.
— Добре стана, че дойде у мене… Тая вечер имаме тлъка, та баре да погледаш момите ни. Няма да ти се стяга душата — рече Цанко усмихнато, като го въвеждаше в стаята.
Огнянов прибърза, та му обади, че е преследван и защо.
— Чухме, чухме и ние — каза бай Цанко; — та като сме затънтени тука, сякаш че не сме в света?
— Няма ли да ти напакостя нещо?
— Не се грижи, ти казвам; тая вечер гледай да си избереш някоя девойка… да носи байрака — шегуваше се Цанко; — на, от това прозорче ще ги изгледаш всичките, като някой цар…
Огнянов се намери в една малка тъмна стаичка. През дървеното й прозорче се гледаше в голямата, дето беше тлъката (там бяха се събрали по-личните моми и невести, за да попредат и пошият за чеиза на Цанковата дъщеря Донка). Огънят весело пламтеше и осветляваше всичките стени, украсени само с щамбата на св. Иван Рилски и с шарени глечосани блюда по полиците. Мобилите съставляваха, както във всяка по-заможна селска къща: водникът, мосандрата, лавицата и големият долап с всички покъщнини на Цанка. По постлания с козяци под седяха гостите и гостенките работници. Освен огнищния светлик тям светеха и две газени ламбици — разкош тая вечер.