Под игото

— Тая песен се пее на повторки, а се играе на повращулки! — издърдора той гръмогласно.

Всички моми се изсмяха, като гледаха дяволски на Боримечката.

Това беше цяла планина: ръст голиатов, сили херкулесови, лице кокалесто и грапаво, и глупавичко. При това, той беше и голям песнопоец, сиреч имаше и глас съответствен на снагата си. Боримечката се поразсърди. Той се оттегли мълчешката и след малко време излая над главите им като дърто овчарско куче — момите изпискаха уплашени, а после се разсмяха. Тогава гидийките взеха да го дразнят. Една го припя:

Иване, гълъб шарени,
Иване, тънка тополо.

Смехове.

Друга пое:

Иване, мечка пустяла,
Иване, дълги саръко!

Пак кискания и смехове. Иван пламна. Той погледа с тъпо удивление бузестата Стайка Чонина, която припя тъй нелюбезно въздихающия си кавалер, и отвори уста като някоя боа, па зарева:

Пейкина леля думаше:
— Пейке ле, моме, Пейке ле,
яката думат хората,
хората, ближни комшии,
че ми си гойва, крьвена,
че ми си трудна, дебела
от чичово си ратайче.
— Лелю ле, мила леличке,
нека се думат хората,
хората, ближни комшии —
аз съм си гойна, кръвена,
и съм си тръдна дебела
от бащина си белия,
белия и загария,
че доде хляба омеся,
по кошле грозде озобя,
по ведро вино изпия…

От тая кървава подигравка Стайка се засрами; бузите й зачервеняха още по-пламенни, като че ги вапца кърмъз. Злобни кискания на дружките й я стрелиха в сърцето. Някои присмехулници с престорна простодушност попитаха:

— Мари, че как може хем грозде да се зоби, хем вино да се пие? Тая песен лъже.

— То си е явно: или песен лъже, или мома лъже… — отговориха.

Тая лукава критика още разяри Стайка, тя хвърли мъстителен поглед на победоносния Боримечка и запя с разтреперан глас:

— Пейке ле, ружо в градина,
Твоето ситно плетене
и моето често ходене,
давно не бъде залудо;
давно се, Пейке, вземеме.
— Йонко ле, черни ратаю,
да беше Пейка любила
таквиз свинари кат тебе,
свинари и говедари,
болярски черни ратаи,
с момци бих плет градила,
тебе бих, Йонко, турила
на мали врата долен праг,
та кога мина замина,
телците да си изкарвам —
чехлите да си накалям,
о тебе да ги изтривам!…

На обида кървава — отмъщение страшно.

Стайка изгледа гордо сега наоколо си. Ножът й удари в живо месо. Иван Боримечката като треснат стоеше неподвижен с широко изпулени очи. Из един път страшен, неудържим хохот гръмна. Цялата тлъка беше вперила любопитни погледи в бедния Ивана. От срам и от болеж неизтърпим на самолюбието сълзи се показаха на очите му. Това още пò подлудяваше смеха наоколо. Булка Цанковица се скарà:

— Че какви са тия подкачки? Така ли прилича да се хапят моми с ергени, наместо да се галят и драгуват като гургувичета?…

— Тъй, тъй, гургувичета — избъбра една присмехулница, — и двамата в чаша да ги изпиеш.

Пак се разкикотиха веселите девойки.

— Които се карат, те се обичат — каза Цанко с помирителен тон.

Иван Боримечката излезе сърдито, като да протестира на тия думи.

— А които се обичат, те си приличат — продума Неда Ляговичина.

— Недо, ти знайш ли? И на присмех господ помага — отзова се Горанът, братовчед на Боримечката.

— Момчета, я вие викнете някоя стара хайдушка песня, да дойде сърце на място — покани ги Цанко.

Момците запяха дружно:

Сиромах Стоян, сиромах!
На два го пътя вардеха,
на третия го хванаха,
черни му върви развиха,
мъжки му ръце вързаха;
па Стояна заведоха
на Ерин попа в дворови.
Попа имаше две моми
и третя — Ружа снахица!
Ружа си мляко биеше
на мала врата градинска,
а моми двори метяха,
па си Стояну думаха:
— Байчо ле, байчо Стоене,
зарана ще те обесят
на царювите дворове,
царица позор да гледа
и царювите дечица. —

Стоян си Ружи говори:
Ружо ле, попова снахо,
не ни е жално за живот,
не ми е кило за бял свят:
юнак не жали, не плаче.
Ами те моля, Ружке ле,
ризата да ми операт,
косата да ми разрешат,
че ми е драго, Ружке ле,
кога челяка обесят,
ризата да му се белей,
чумбазът да се развява…

Огнянов изслуша с таен трепет финала на тая песен.

— Ето, тоя Стоян — помисли си той — е типът на легендарния български хайдутин: с мрачно-спокойния поглед на смъртта. Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда… Иска само да умре хубавец!… Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин… Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата… Такава борба мечтая аз и такива сили търся… Да знаеш да умираш — ето разковничето на победата…