— Защо ни държа цял час на пътя, керата? — избъбра едноокото заптие, като си изтърсяше силно ямурлука.
— Измръзнахме, додето тебе дойде кеф да отвориш! — кряскаше другото заптие, грапаво и ниско.
Цанко бъблеше някакво извинение.
— Какво бъблиш? Заколи пиле и тури яйца в масло.
Цанко иска да каже нещо. Едноокото заптие кресна:
— Не дрънкай, гявур, ами по-скоро кажи на булката да сготви вечеря… Или мислиш да ни гощаваш с твоята гявур-ошав чорбасъ и орехови черупки? — казваше то, като хвърляше презрителен поглед на необраната още вечеря.
Цанко тръгна попарен към вратата, за да изпълни повелението. Ниското заптие му извика:
— Чакай, къде отпрати девойките?
— Те си отидоха дома, че късно беше — отговори Цанко, който съвсем изтрезня.
— Иди ги доведи пак, да дойдат да си довечерят… и нас да почерпят по чаша ракия… Защо ги изпъди? Цанко гледаше уплашен. Де твоето момиче?
— Легна си вече, аго!
Изкарай него, то да ни послужи — каза едноокият, като сушеше на огъня мокрите си навуща, които изпущаха облак пара и тежка воня.
— Недейте да плашите детето ми, аго — каза умолително Цанко.
Влезе кметът и се изправи смирено.
— Бре, ханзър! И ти ни развежда по двайсет порти да хлопаме като просяци! Тука насила ни доведе! Какво криете вашите…?
Той назова девойките с едно ругателно име. Българите преглъщаха. Те бяха навикнали на това.
Епохата на робството беше изработила унизителната за човечеството поговорка: „Преклонена глава сабя не сече.“ Цанко молеше бога само да не закачат дъщеря му.
— Чорбаджи — попита едноокото заптие, — вие готвите ли се за бунт?
Цанко отказа смело.
— Каква е тази кама тука? — каза ниският, като дигна камата на Петра Овчарят, който я беше забравил на чергата.
— А, чорбаджи, та вие се не готвите за бунт, а? — попита с ехидна усмивка едноокият.
— Не, аго, ние сме мирни поданици на царя — отговори Цанко, като се мъчеше да бъде спокоен; — а тая кама я забравил някой от гостите.
— Чия е?
— Не познавам, аго.
Заптиетата се взираха в някакви жълти драскулки на ножа. Между тях разпознаха слова.
— Тука какви са тия слова? — попитаха Цанка.
Той надникна над камата: до тъпия й край бяха изработени с жълт тел шарки и думите „свобода или смърт“; а от другата страна името на стопана й.
— Това е лози — излъга Цанко.
Едноокото заптие го перна с калния си цървул по лицето.
— Гявур, като ме гледаш с едно око, да не ме мислиш сляп?
Цанковият отговор повдигна съмнение у тях.
— Мухтар, ела тук!
Мухтарят влазяше с една тава баница, за да я опече у Цанкови. Той се разтрепера, като видя голата кама в ръцете на заптието.
— Прочети тук!
Мухтарят прочете и се изправи смутен.
— Не мога харно да разбера, аго.
Ниският грабна камшика си и го плющна. Бичът изпляска и се уви два пъти около врата на мухтаря. От бузата му потече струйка кръв.
— Калп миллет!
Мухтарят безмълвно си отриваше кръвта.
— Прочети или в гърлото ти ще бръкна с ножа! — викна заптието.
Зашеметеният мухтар видя, че нямаше спасение: трябваше да се покори.
— Петър Овчаров — прочете той с нарочно запиване.
— Познаваш ли го?
— Нашенец е.
— Чобан Петре ли го викат? — попита едноокият; види се, че отбираше нещо български.
— Така, аго. — И мухтарят му подаде ножа, като благодареше света Троица, че прескокна страшните думи. Но той прибърза.
— Виж и от тая страна — каза заптието.
Мухтарят надникна пак над камата твърде уплашен и се колебаеше. В същия миг с дясното око видя.
че ниският готвеше бича да го плесне.
— Свобода или смърт пише, аго. Едноокият подскокна.
— Исвобода, а? — ухили се той зловещо. — Кой прави тия ками? Чобан Петре дека е?
— Че дека ще е, аго? У тях си.
— Иди го повикай…
Мухтарят тръгна.
— Чакай и аз ще дойда с тебе, будала!
И ниският си наметна ямурлука и излезе с него.
— Добре, Юсуф ага, че чобан е от косъма на хайдутин.
В това време Цанко мина при жена си, която готвеше с проклетии:
— Да ги убие господ! Да ги скъса в червата! Зъмина кост да ги задави, та да пукнат, отрова да ги отрови! Да им готвя месо пред Коледа!… Отде се намери тая пуста поганщина сега, та ни развали и изпоплаши!…
— Донке, иди, татовата, у чича си тая нощ, мини през плета — каза Цанко на дъщеря си, която се показа пребледняла на вратата.
— Отде ги доведе пък и Дейко? Оная неделя пак ни довлякоха двама — бъбреше булката.
— Та що да стори челякът? — каза Цанко. — Водил ги де не — тук искали да дойдат: чули песните… Той изял и пет-шест гърбача.
Цанко отиде пак при едноокото заптие.