— Чорбаджи, де се дяна? Дай тука ракия и малко туршия.
— Няма го чобана — изговори сърдито ниският, който се завърна с мухтаря.
— Ние трябва да обърнем селото наопаки, но да хванем тоя комита — каза едноокият, като пиеше.
— Мигар на баща му да дадем зор пък? — попита ниско другият и после пришъпна нещо. Едноокият клюмна одобрително.
— Кехая, върви викай дъртия, да го питаме нещо още, вземи и това — каза ниският и му подаде стъкло за ракия.
— За ракия — затворено е сега, аго.
Вместо отговор едноокият му залепи цървула си по лицето. Природно малко по-благ, той се озверяваше, когато пиеше или искаше да пие.
След четвърт час дядо Стойко се появи. Той беше човек петдесетгодишен, но с будно и енергично лице, по което се четеше воля и упоритост.
— Стойко, обади де е син ти — ти знаеш де си го скрил — за да не пати твоята глава.
Като каза това, едноокият навири жадно стъклото с ракията. Окото му светеше и пущаше искри. После подаде на другаря си.
— Не знам де е, аго — отговори старецът.
— Знаеш ти, гяур, знаеш! — избъбра злобно заптието.
Старецът пак отказваше.
— Ще го кажеш!
— Кътниците ще ти извадим; па утре ще те влачим пеша с нас — изфуча ниският.
— Каквото щете ме сторете, от една душа повече нямам — отговори твърдо старецът.
— Иди оттатък, та си помисли малко, после ще се разкайваш. — заповяда му едноокият с притворна кротост. Целта му беше да изтеглят от дяда Стойка откуп, което щеше да му предложи мухтарят. Това беше същински грабеж, но те искаха да му дадат вид на доброволен подарък. Тоя начин е свойствен на такъв вид разбойничества.
Но дядо Стойко не мърдаше.
Те се изгледаха удивлени от такава дързост и хвърлиха едновременно зверски поглед на стареца.
— Ти чу ли, старче? — кресна едноокият.
— Аз няма какво да мисля, пуснете ме да си ида — отговори мрачно той.
Заптиетата побесняха.
— Мухтар, подвали тоя дъртел! — И едноокият грабна гърбача.
Мухтарят и Цанко молеха да помилва стареца.
Като отговор, той го ритна. Старецът грухна на земята.
И жестоки удари се засипаха по тялото му. Дядо Стойко до едно време вика, пъшка, па занемя; обилен пот обля челото на мъчителя: той беше уморен от работа.
Извлякоха пребития старец, за да го свестяват.
— Кога дойде в себе си, пак ми кажете, аз ще го накарам да говори.
— Молим ти се, Хаджи ага, пощадете тоя стар човечец, той не ще пренесе нови мъки и ще умре — каза умолително Цанко.
— Царят да е жив, комита! — разсърди се изведнъж ниският. — Анджак ти си за обесване! Ти сбираш комити у себе си, ти и чобанът трябва да криеш. Добре е да те потърсим.
Цанко неволно измени лице. Колкото и да беше замаян от ракията, едноокият забележи смущението му. Той се обърна сепнато към другаря си:
— Юсуф ага, ела да дирим, у тоя гявурин има нещо. — И стана.
— Заповядайте — каза глухо Цанко и ги поведе с едно фенерче.
Той ги води навсъде, килерчето остави за най-подире. Той светна и там. На почернелия потон имаше дупка. Кога беше закрита, никак не личеше. Цанко знаеше, че оттам се е промъкнал Огнянов на потона и пак наместил неузнаваемия капак. Той, прочее, доста спокойно въведе турците вътре и светна.
Първият му поглед беше към потона.
Дупката зееше широка сега.
Цанко замръзна на мястото си. Турците изгледаха килера.
— Каква е оная дупка?
— На потона — изшушна Цанко. Краката му притреперваха и той се пооблегна до зида.
Ниският забележи, че това беше от уплашване.
— Светни ми по-добре, да се покача! — каза той. Но внезапно му хрумна неприятна мисъл и покани другаря си:
— Хасан ага, ти си по-висок; мухтар, подложи се.
Хасан ага, когато беше добре пиян, охрабряваше; пиенето озверяваше сърцето му и разпаляше бабаитска кръв у него. Той стъпи на гърба на мухтаря.
— Чорбаджи, дай фенера, не видиш ли?
Цанко подаде фенера машинално, побелял като платно.
Едноокият увря светилото в дупката, после и главата си. По трупа му се познаваше, че той се извръща навсякъде с фенера в ръка.
После се сниши, скокна и каза:
— Чорбаджи, кого беше скрил тука?
Цанко гледаше изумен. Той не знаеше какво да отговори. Тая вечер беше изпитал толкова страх и мъки, щото хвана да му се чини, че бълнува. Мислите му се замъглиха. На повторните запитвания той отговаряше гузен и уплашен.
— Комитата ще даде по ясен отговор в Клисура… Там има по добра тъмница. За тая нощ тук ще мине…
И заптиетата го заключиха в тъмния и мразовит килер. Цанко беше така потресен, щото само след няколко минути се поокопити. Той се улови за главата, като че я стискаше да му не изхвръкне умът. Лишен от твърдост, страданията скоро го сломиха. Той заохка и запъшка отчаяно.