Вратата се бутна и гласът на Дейка се чу:
— Какво мислиш да правим, Цанко, сега?
— Не зная, бай Дейко, научи ме.
— Ти на турчата знаеш де им е слабото място. Замижи, па давай, само да се отървеш. Инак ще те влачат по конаци и по съдилища, дор те разсипят, дядо Стойко, и той можеше с малко нещо да не става зян. Давай, Цанко — бели пари за черни дни!
Дойде и булката разплакана.
— Цанко, да дадем! Не жали нищо, Цанко! На тия кръвници от ръцете човек няма да излезеш. Дядо Стойко веке е умрял. Ох, мамице, какво дочакахме!
— Какве да дадем, жено? Ти знаеш, сухи пари нямаме.
— Връвта да дадем!
— Донкината връв с рубетата ли мари?
— Донкината, тя е всичкото, да го дадем, само да се отървеш… Виж, те и за Донка сега пак питат, проклетите зверове!…
— Стори, булка, каквото господ те научил, а аз се побърках… — пъшкаше Цанко в тъмницата.
Булката и Дейко излязоха.
След малко време лъсна свещ през резките на килера и вратата му се отключи.
— Цанко, излез, отпусни се — каза Дейко; — агите били пак добри хора — и камата ти дават, за да нямаш страх вече. Евтино пак я откупихме.
Па като се наклони на ухото му, пришушна му:
— Още малко остая, па или ние тях, или те нас… да се свърши барем… То такъв живот се не живее…
XXXIII. Победителите угощават победените
В тоя същи час Огнянов тропаше на вратнята на Петра Овчаров. Не в сила да удържи ужасните душевни страдания при зрелището на заптийските буйства, на които гледа през една отзявка на потона; не в сила да удържи ръката си там от кърваво отмъщение въз тия злодейци, което щеше да бъде една безразсъдност с много лоши последствия, Огнянов като обезумял беше изскокнал на улицата и тичаше право към дядови Стойкови. Вратнята се отвори.
— Де Петра? — попита той, като забравяше, че се крие.
— Ти ли си, даскале? — попита разплакалата майка.
— Де ваш Петра, бабо Стойковице?
— Свако, само пази да не чуят ония… Петър е у Боримечката.
— Де стои Боримечката, бабо?
— До дядовата попова къща, ако знаеш новата вратня. Па се чувай, синко.
Бедната жена не подозираше, че дядо Стойко бере душа. Огнянов фукна. Той не чувствуваше нищо на крака. Кога наближи поповата къща, една шумна дружина се зададе оттам. Огнянов позна Петровия глас. Той спря момците.
— Даскалът! — познаха го всичките.
— Аз съм, братия, къде отивате?
— Бяхме у Боримечката — отговори Петър, — тая нощ си открадна невяста, та ходихме да му пием по едно вино… Да ги видиш сега как се сговарят! Гаче са били родени един за други. А ти кога допадна?
— Петре, ела да ти кажа две думи.
И двамата се отбиха настрана.
— Прощавайте, лека нощ — издума Петър на другарите си и бързешката се запъти с Огнянова. Стигнаха дома.
— Върна ли се татко? — попита майка си.
— Няма го още, синко.
Огнянов го увлече в зимника.
— Слушай, Петре, казах ти, баща ти го биха зле за тебе. Тия скотове могат да направят и по-лошо у Цанкови. Ние не можем да ги задържим от злодействуване освен с оръжие. Аз сам можех да им смажа главите одеве, но се побоях от сетнините. Не бива да отиваме къде Цанкови.
— Аз искам да отмъстя, брате! — викаше Петър вън от себе си.
— И аз искам отмъщение, Петре, и страшно, но безопасно за нас.
— Как да го направим? — попита Петър, като си откачи пушката от стената.
— Потърпи, да помислим.
— Аз не мога да мисля, аз татка трябва да ида да видя що го чинят!
Огнянов, сам буен, сега се силеше да удържи един по-буен от постъпка естествена, но гибелна. Идеше ли Петър у Цанкови, кръв щеше да се пролее. Огнянов мислеше, че часът за решителна борба не беше още настанал. Свидно му беше за такъв личен юнак да падне преждевременно и безполезно.
Но нахалост бяха усилията му. Петър ревеше като тигър:
— Аз трябва да отмъстя за баща си, па целия свят да пропадне!
Той оттласна силно Огнянова, който го теглеше, и припна към вратнята.
Огнянов си скубеше космите. Той се видя слаб да повлияе над такава неукротима кръв.
Но преди Петър да приближи вратнята, тя се изчука отвън. Той запъна пушката, па отвори. Троица българи, Цанкови съседи, носеха в черга дяда Стойка, или по добре — трупа му.
— Ти да си жив, Петърчо — каза му единият селянин.
Дворът се изпълни с писък и плачове от жените, Баба Стойковица си дереше ризата и се хвърляше въз студеното тяло на стопанина си. Огнянов дръпна разбития от това нещастие Петър и го увлече пак в зимника. Огнянов със сълзи на очи се мъчеше да го задържи, защото, подир минутното поразяване от вида на баща си, Петър сега още по-лудуваше за бързо отмъщение.