— Идат към нас — каза Иван Остенът.
— Пушка няма да се хвърля.
— Ще работим с ножове и с дръжките на пушките, чувате ли? — каза Огнянов.
Другарите наостриха уши. Ситното шумолене из по-горния гъсталак показваше, че глутницата иде купом, тичешката. Виенията се повториха. Развиделяваше се вече.
— Тия проклети вълци, ако ни побъркат!… — изпъшка Огнянов.
В същия миг няколко вълка се изпречиха на полянката пред тях и се спряха. Острите им муцуни се издигнаха и завиха. Явиха се и други.
— Осем! — прошушна Боримечката. — Вам оставям четири; другите са мои.
Като се запознаха тъй с лова си, гладните зверове се хвърлиха на гъсталака. Той се преобърна сега на крепост, която вълците нападаха, а човеците бранеха. Ножовете и камите играеха свирепо; пушките се дигаха и падаха. Виене и фучене. Няколко звяра се натъркаляха пред гъсталака; други няколко се занимаха с падналите си другари, като ги разкъсваха още живи; останалите бяха прокудени от гъстака, из който Иван Боримечката правеше чести излазки, джавкаше като овчарско куче и блъскаше с топора по главите. Той приличаше на Гедеона, кога с магарешка челюст поразявал филистимската войска.
Скоро всичките вълци бидоха прогонени през дола на срещната рътлина и клекнаха да си ближат раните.
По щастие, доде траеше боят, никой не замина.
— Вълците не се махват вече оттам — каза Огнянов.
— Я вижте, и друга дружина дошла там!
— Нека почакат, ние ще им дадем зияфет, да помнят кога е била сватбата на Боримечката — каза Спирдончето.
— Майка му стара! — избъбра самодоволно Боримечката.
Мина се няколко време.
Турците се не показваха, а втори петли бяха пропели… Дружината чу още по-рано отдалечени кукуригания, които нощната тишина донасяше от околните села. Виделината нарастваше; дърветата в полето по-ясно хванаха да се виждат и предметите да се отличават един от други. Взе да се стяга душата на момчетата; те помръзваха на едно място, па им хрумна, че може и да не видят заптиетата, че може те да са отложили за по-късно тръгването си, пред вид на дебелия сняг, що засипа всичко през нощта, а може би и по предпазливост, от някакво нападение. Още малко и съмваше съвсем, и пътят щеше да заработи, и нищо, вече невъзможно!… Тия мисли се въртяха на всички в главите; страшното нетърпение нарастваше и ставаше несносно — цяла мъка. Остенът изпъшка отчаяно.
— Ще ги чакаме, когато и да заминат, и няма да мърдаме оттука — каза глухо Огнянов.
— Но ако се улучат и други пътници?
— Те ще си вървят из пътя, нам ни трябват двамата…
— Но тогава ние явно ще нападаме!
— Ако не може тайно — явно.
— Ще гърмим с пушките оттука, па хайде из планината… Никой няма да ни види в гората — каза Остенът.
— Добро. Но ако са тръгнали с дружина, с турци още?
— Тогава истински бой ще имаме… И оръжие имаме, и позиция добра — каза Огнянов; — само внимавайте хубаво: ние клетва пред божия образ дадохме — живи да ги не оставим.
— Майка им стара!…
— Само едно ме е страх, момчета — каза Бойчо.
— Какво?
— Да не би да са тръгнали из друг път…
— Не бери грижа за това — каза Остенът; — други път няма; освен назад ако се върнат! Тогава дай боже сила!
Боримечката прав, назърташе нещо.
— Идат някои — каза той и посочи на изток. Всички се вторачиха към тая посока. Измежду дърветата, в които извиваше пътя, показаха се двама души.
— Конници! — извика скръбно Огнянов.
— Не са нашите — каза Спирдончето.
— Нашите са пешаци — забележи Остенът.
— Майка им стара!…
Огнянов беше развълнуван и сърдит; той продължаваше да гледа вторачено двамата конника, които вървяха успоредно из пътя. Те приближиха на стотина разкрача разстояние.
— Нашите са! — каза той радостно. — Нашите!
— Те са, познах ги по ямурлуците и по лицата… Едноокият върви от оная страна.
Всичките, с пушки готови, се взираха към двете заптиета, които продължаваха да наближават спокойно насам.
— Аз познах пък коня на Цанка — каза Спирдончето.
— А другият е моят — прибави Огнянов.
— Взели са ги насила.