Но радостта на Огнянова се намали веднага: той сега видя, че турците могат да избягнат лесно. Значи, на открито и с ножове не може да се действува: трябва из пусията, с пушките, а гърмежът беше предателско нещо. Па и конете бяха голяма беда.
— Каквото стане, да стане — пошушна си Огнянов.
— С пушките!
— Юнаци, внимавайте, гледайте началото да бъде сполука.
— Кога дойдат до бряста, ще гръмнем — каза Остенът.
— Аз вземам едноокия — каза Боримечката.
— Боримечката и Спирдончето — едноокия, аз и даскалът — другия — изкомандува Остенът.
Конниците стигнаха бряста.
Цевите се насочиха из гъстака и дружен гръм разбуди околните екове. Момчетата погледнаха през дима.
Едното заптие беше паднало, другото се провеси настрана.
Конете се поразскачаха, па спряха.
— Кой уби баща ми, даскале? — попита Данаил и пръв изскочи от засадата.
— Едноокият, той падна долу.
Данаил фукна към пътя. В два мига той се намери там и закастри с ятагана си нещастния убийца на баща си.
Когато дойдоха и другарите му, той още сечеше, като безумен. Той мязаше на същи звяр. Турчинът, още неумрял, приличаше на бут кълцано със сатър месо, а не на човек. Дебелият сняг беше наситен на кръв. Тя правеше локви.
Огнянов се потърси от ужас и отвращение при вида на тая салхана. Той би възнегодувал, ако тя се вършеше сега от един страхливец; но Петровото братче беше неоспоримо храбро и само мщението можеше да го тласка на тая дивашка вакханалия… Огнянов си помисли:
„Отмъщение зверско, но оправдаемо и от бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта. Българинът пет века е бил овца — звяр да бъде е по добре. Човеците уважават пръча повече отколкото козата, кучето — повече от пръча, кръволочния тигър — повече от вълка и мечката, и плътоядния сокол — повече от кокошката, която му дава превъзходна гозба. Защо? Защото олицетворяват силата, която е правото и свободата… Философията нека процъфтява; природата остая, каквато си е. Христос е казал: ако те плеснат от една страна, дай и другата. Това е божествено и се покланям. По-обичам Мойсея, който дума: зъб за зъб, око за око! Това е естествено и го следвам. Ето жестокия, свещения принцип, на който трябва да положим борбата си с тираните… Да имаш милост към немилостивите е така подло, както да я очакваш от тях…“
Погълнат от такива вълнующи размишления, страстни и жестоки, както самата минута, и противни на неговата хуманна натура, Огнянов стоеше над трупа и гледаше захласнато как снегът застилаше червените локвички и насеченото месо, разбъркано с дрипи.
Ненадейно той съпикаса в тоя безобразен кървав труп наниз дребни жълтици. Огнянов ги посочи на Спирдончето:
— Вземи ги за някои сиромаси, да си купят блажнинка по Коледа.
Сппрдончето издигна връвта с върха на харбията си.
— Проклетникът, кой ли българин е обрал? Бре, това е Донкината връв!… Същата!… — извика Спирдончето, замаян и уплашен. Той беше годеник на Донка.
— Види се, тя е откупила дяда ти — каза Огнянов.
— Но тук е само половината връв — другата ще е навярно прорязана и останала в тоя боклук!
И Спирдончето с погнусяване взе да рови с харбията, но не намери другата половина. Тя беше у другия, с когото едноокият раздели братски плячката, както и наказанието.
В това време Боримечката пък довършваше с топора другия.
Двата трупа бидоха отвлечени наскоро в гъстака. В това време Цанковият кон тичешката се завръщаше назад в селото, а другият, като бе подушил близостта на вълците, прегази Стрема и хукна с дигната опашка през полето.
— Зъб за зъб, око за око! — повтаряше да си шушне несъзнателно Огнянов.
Кога момчетата се отдалечиха — вълците приближиха, природата и звярът станаха съюзници, за да унищожат следите на праведното отмъщение.
И снегът все валеше.
Съмна се добре. Околността беше все пуста. Нищо още се не показваше по пътя, нито по полето, застлани с бяла покривка. Ранният час и големият сняг задържаха всеки пътник на леглото му. Така щото утрепването на турците нема никой свидетел. Но дружината желаеше да не бъде забелязана, като се връща в селото. А пътят, из който бе дошла, навярно сега не е вече пуст; при това, там имаше и воденица. Направиха съвещание. Реши се да се изкачат по северните плещи на Богдан, хубаво обрасли с букашка гора и гъстак, тя да се спуснат в селото от другата урва. Тоя път, макар и труден и мъчно проходим, беше безлюден и даваше заслона. Данаила изпратиха право за село.
XXXIV. Фъртуна
Върла отиваше пътеката по гористата урва, по която момчетата се изкачиха от дола на Белещица. Боримечката, вещ по тия места, вървеше напред, с пушка на рамо. Вървежът ставаше труден, защото планинската пътека я засипваше снегът; подир половина час пот като град затече по лицата им, като че тия изпечени момци бяха вървели цели часове въз урвата. Изкачиха се на един връх. Снегът беше престанал; скоро през белезнявата мрежа на небето слънцето лъсна и огря с белите си зари долини и планини. Бялата им завивка стана още по-заслепително бяла. Тя блещукаше на слънцето с милиарди треперливи искрици, като че бе посипана с елмазен пясък, подобно ризата на една багдатска султанка. Из долината, пробудена вече, издигаха се димчета над селата, пъплеха селяни тук там, които първи проправяха пъртина по засипаните друмища и пътеки. Селото Алтъново се виждаше ясно в самите поли на бърдото и там се зърваше движение; момчетата забележиха някакъв чер куп — вероятно хора, — който се мърдаше и отиваше към края на селото, там, дето бяха гробищата — познаха, че това е погребението на дяда Стойка; сега чуха даже и звука на клепалото… Но бърдата и върховете планински бяха непристъпни и царствено спяха под девствената си плащаница. Величествената Рибарица, на запад от долината, издигаше в небесата своя гигантски тъп купен, заобиколен с по-ниски; темето му оставаше забулено от вълнисти подвижни облаци, които като че пушеха. На сверния хоризонт се протакаше правата черта на на Стара Планина, цяла плувнала в бяло и в слънце. Обикновено намръщена, тя сега беше за хубост да я гледаш. Само зиналите сиви канари — легла на водоскоците, които се спусщаха от върховете й, осаяха отвити и придаваха малко строг вид на планината. Гърбът й отиваше равен като една стена до самата Амбарица, отдето се захваща редът на балканските великани…