Дружината хем вървеше, хем се спираше да се любува на очарователната зимна картина, но мълчаливо. Петровото нещастие и отмъщението, което последва, влияеха мрачно на душите. Редките откъслечни разговори се касаеха само до пътуването, което хълмеше по долове и рътове. На места някой затъваше и после с големи мъки го изтегляха. В тоя случай голиатската сила на Боримечката беше много полезна. Макар че правеха чести почивки, те премаляваха; гладът ги зачовърка, па се появи от север мразовит вятър; той им брулеше лицата и вледеняваше носовете, ушите и ръцете. А лесът ставаше все по упорит и негостолюбив. До едно място вървяха, па спряха; никаква диря от пътека нямаше. Отпред им се изпречваше само непроходим гъст букак, задръстен още с големи преспя — а веявицата се усилваше. Те се изгледаха смаяни.
— Да се повърнем освен назад, в дола, и да си идем по селския път? — каза Спирдончето.
— Не — възрази Остенът; — по друга посока да тръгнем, но да се не връщаме.
И другите изказаха такова мнение.
Подир кратко съвещание решиха да се повърнат малко назад, па да ударят малко надясно и пробият как-как букака, та да излязат на поляната, що е навръх бърдото; от нея да се спуснат в оттатъшния дол.
— Там е — каже Остенът — Дичовата къшла, да идем там, да се посгреем и куснем. Тъй ще изпуснем пушките.
— И аз съм на Остеновия ум — каза Огнянов, като се изгърби на вятъра; — да се отбием до къшлата, едно да се подкрепим, друго — може да научим какво става в Алтъново. Слепешката да не слазяме там.
Огнянов можеше да прибави и трета причина: болежките на крака, които хвана да усеща от хода и студа.
— Наистина — продума Спирдончето, — Цанковият кон досега се е върнал и се е дигнала врявата вече.
— Колкото за това, не се грижете — каза Остенът, — до тоя час вълците не са оставили ни кокалите на заптиетата… Турците, ако идат да ги дирят, ще намерят само дрипи. А байо снежко е засипал всичките кървави дири по пътя; на Цанковия кон забележих, че нямаше капка кръв.
Излязоха на поляната. Посъветваха се пак за посоката.
Иван Боримечката изглеждаше внимателно небето. Другарите чакаха и неговото мнение.
— Хайде да гоним къшлата, че Рибарица не ме огрява… майка й стара… — каза той сериозно.
Тогава дружината се обърна на североизток и залази нагоре. Вятърът духаше яростно, повдигаше полите на пътниците, вмъкваше се в шиите им, през крачолите им и играеше под ризите им. На всяка стъпка, която правеха, веявицата нарастваше с голямо бучение… Огнянов полека-лека остаяше назад. Той чувствуваше, че силите го оставят; ушите му пищяха, светът му се въртеше; той видя съвършеното си изнурение, но не щя да викне да го възчакат — та и вятърът нямаше да допусне гласът му до другарите. Снабден с необикновено силна воля, той се полагаше на нея да го изведе, даже ако мишците му се откажеха. Но човек, колкото нравствено и да е силен, пак най-после е длъжен да се покори на механическите закони. Никакви усилия на волята, никакво могъщество на духа не може да възвиси мишечната сила по-горе от известен предел. Душата може, наистина, да възбужда деятелността на тялото, но нейната работа е само да възбужда и прилага силата, а не да я създава. Всичките планински долове ечаха; ледният дъх на бурята вкочаняваше членовете и замразяваше кръвта в жилите. Въздухът обхващаше пътниците като едно замръзнало разиграно море, слънчовите зари не топлеха, а гаче бодяха месата им с шипове. Скоро и тях ги замрежи фъртуната; която се понесе на бурни, вихрести, снежни облаци насам. В миг ураганът забуча като ад, вятърът раздигна преспите на прах и в бесни кълбуци, които развя на стълпове към небето. Изгуби се слънце и виделина; небе и земя се разбъркаха и сляха в хаос от сняг, хвърчащ със светкавична бързина. И ураганът бучеше, пищеше и ехтеше, като че се проваляше светът.