Това трая две минути. Балканската буря отмина на други връх и го зави с гороломната си мъгла. Слънцето пак грейна с бледа, мразовита светлина на безцветното небе.
Дружината, налягала до една права стена, която я закриляше малко от главния устрем на стихията, остана като от чудо незасипана от снежната веявица. Един по един пътниците занаставаха, като че се пробуждаха от смъртоподобен сън. Те бяха вкочанясали, не усещаха ни ръце, ни крака. Мразът ги държеше сънливи. Опасността именно сега беше голяма. Пръв се свести Иван Боримечката. Той извика:
— Ставайте бре, припкайте нагоре, ще замръзнем!
Те се стреснаха, стиснаха пушките под мишница и закрачиха нататък. Изведнъж Боримечката ги спря.
— Де даскала бе?
Те се озърнаха уплашени. Огнянов го нямаше.
— Бурята го е отнесла!
— Сняг го е завеяло!
Пръснаха се да дирят. Пропастта, която зееше под краката им, ги докарваше до ужас. Те не смееха да погледнат в нея.
— Ето го! — извика Остенът.
Край самата провала из снега се подаваха два крака, обути в цървули. Разровиха, изтеглиха Огнянова. Той беше безжизнен, лицето му присиняло, месата му вдървени.
— Майка му стара!… — избъбра състрадателно Боримечката.
— Трийте го, братя — извика Остенът н сам захвана да му трие със сняг лицето, ръцете, гърдите. — Топъл е още, давно го отървем.
Всички забравиха себе си, да помогнат на погибающия си другар. Силното търкане скоро го свести, па и на тях сами подействува благодетелно. Кръвта им се разигра.
— На къшлата по скоро! — извика Остенът.
И троицата души хванаха за крака и ръце Огнянова и го понесоха по снеговитата урва на Богдан. В тая работа най-много помогнаха пак силните мишци на Боримечката. Подир невъобразими усилия дотътразиха се до къшлата.
XXXV. В колибата
Къшлата на Дика беше на една равна поляна, в ниско; високи бърда я закриляха от ветровете. В широката заграда бяха напластени купни от сено н шума — зимна храна за овцете и козите. Те се подсланяха под една широка ниска стряха, простряна на северната част на двора. Колибата на овчарите, които пазеха стадото на зимовището му, се димеше весело. Едно овчарско куче се хвърли въз пътниците, но тозчас позна Ивана Остенът и се замилва. Сложиха Огнянова в топличката колиба и продължиха енергически разтриването. Овчарчето, което пазеше там, и то помагаше за спасението на Огнянова: то смъкна цървулите и търкаше със сняг краката. Когато и Огнянов, и другарите му се видяха вън от опасността да замръзнат, те се прекръстиха с дълбока благодарност към провидението. Овчарчето нахвърля още дърва на огъня. Дружината насяда около, без обаче да грее ръце и крака. Кучето, вярно на инстинкта си, клекна при входа, да пази.
— Обрейко, де чича ти Калча? — попита Остенът.
Калчо беше Диков брат и пазеше къшлата.
— В село слезна снощи, сега го чакам.
— Дай, баевата, каквото има в торбата, да похапнем.
Овчарчето изтърси всички хранителни припаси: няколко твърди комати ръженик, лук, сол и меродия.
— Няма ли ракийка, Обрейко?
— Нямаме.
— Хай да се не ощури макар! А тя трябваше, ракийца, за даскала, да се съвземе — каза Остенът, като гледаше Огнянова, който си кълчеше ръцете и се превиваше още от болки.
— Нищо, даскале, отърва се. Видя ли нашата Средня гора каква е хубостница?
— Слава богу, че вам нищо не стана — каза Огнянов.
— Ха, тя не закача старите си познайници.
— Ако питаш — забележи Остенът, нам ни я изпрати Стара планина, тая фъртуна… Боримечката не се излъга…
— Боримечката не яде слама!… — потвърди гръмогласно сам Боримечката.
Кучето го излая. Гръмливият му глас раздражаваше животното. Огнянов се взираше в Ивана с любопитство. Той неволно правеше сравнение между него и прозвището му; то му прилягаше до немайкъде. Не можеше да се измисли по-съответствено име за тоя макрокефал, груб и полудив великан, който повече приличаше да е бозал от мечка, нежели от жена. Той гледаше тая несъразмерно висока снага, кокалеста, мършава, но силна; тази ъгловата, длъгнеста, космата глава, с тясно чело и с малки диви очи, с грамаден нос, широко развит в ноздрите, като у диваците, и с уста големи — да лапнат свободно един заек (Боримечката ядеше и сурово месо); и тия предълги, космати, жилести ръце, които би разчекнали един лев, както Херкулес. Той беше назначен повече да се бори с диви зверове, до които го приближаваше природата, а не да пасе кози — една идилична работа. Като контраст на всичко това по лицето му се изразяваше една незлобивост, някакво тъпо овче простодушие, което го правеше смешен. Никой не би предположил, че тая дебелашка, груба, неразвита нравствено повидимому натура е способна за привързаност и за по-човешки, нежни вълнения. Да, това беше вярно. Самото му явяване при дружината, в такъв извънреден час, явяване доста комично, свидетелствуваше за доброто му и доблестно сърце. Тоя момък беше способен за самопожертвуване! Под удара на тия размишления Огнянов хвана да намира физиономията му по симпатична и даже умна.