— Бай Иване, кой ти изкръсти такова страшно име?
— Как, та ти не знаеш ли, даскале? — отзова се Остенът. — Той се е борил с мечка.
— Наистина?
— Той е ловец страшен… и я уби!
— Боримечка, разкажи самичък как се търкаляхте с мечката от скалата — каза Остенът.
— Как, ти се бори с мечка? — попита Бойчо учуден.
Боримечката, вместо отговор, тури си ръката на врата. Тогава Огнянов съзря там един дълбок трапчест белег, зарасъл сега; после си запретна косматата ръка и при лакътя се показа друга зарасла рана, като че причинена от желязна кука. Огнянов с настръхване видя тия знакове.
— Боримечка, разкажи срещата си с мечката. Ти си бил прочут юнак! — каза той.
Боримечката изгледа тържествено; тъпият му поглед пламна от гордо възпоминание и той захвана да разказва.
— Майка й стара!… — захвана той с любимата си фраза…
Но кучето излая внезапно и изскокна из колибата.
— Защо лае Мурджо? Боримечката едвам захваща — изшегува се Остенът.
— Чичо Калчо! — извика овчарчето.
Калчо се подаде с една тояга и с торба през рамо.
— Е, аз имам гости? Добре дошли, момчета! — каза той дружелюбно, като тръшна бремето си.
— Сторете място да се посгрее бай Калчо.
— Ех, че студ бре, че то ще измрат всичките вълци! Де ви завари бурята?
— Тук, отдолу — отговори Спирдончето.
— Ами че по такова време ходи ли се на лов? Първица ли идете в балкана, та му не знаете кога го хваща месечината?
— Остави се, бай Калчо, помами ни добър лов… Ракийца носиш ли? — питаше Остенът.
— Ракийца? Нося. Ама ви нося и по-хубаво нещо.
Павурчето изреди дружината.
— Какво по хубаво нещо от ракийцата сега?
— Едно ново.
Всичките наостриха уши.
— Две клисурски заптиета ги изяли вълци тая заран.
— Бре, що думаш? — извика лукаво Боримечката.
Кучето пак го излая.
Изяли ги, та не останало косъм от тях. Една тайфа турци ходиха, та ги намериха — не тях, а парцалите и кокалите им при Сардановата могила. Хаджи Юмер ага, както разбрах, казва, че заптиетата са били спогнати от вълците, кога водели конете, и са ударили бягат, те на една страна, конете — на друга. Единият кон се изгубил. Вълците подушили, че месото е посладко на ефендетата, та докопали тях. Наздраве, юнаци, така да изпукат всичките поразеници. Те са от кучешки ощур и пак кучета ще ги ядат.
И Калчо навири павурчето. Тогава само съзря Огнянова, когото не познаваше.
— А тоя аратлик отдека е? — попита той, като му подаде павурчето.
— От Кара Сарълие, найдохме го в балкана… И той по същия дивеч тичаше — отговори Спирдончето.
— Голям юнак е… наздраве, даскале! — изгърмя Боримечката. Кучето пак се изрънчи.
Калчо се обърна към Боримечката засмян:
— Бре, Мечка, какво си направил бре?
— Никому нищо, Калчо!
— Тюх бре, ергенчето грабна ни момичето, изгорихте се един други. Хай да е честито. Де ти дивечът да гостиш сватбарите?
— Оставих го татък долу, бай Калчо — избоботи гърлесто Боримечката.
Тоя път Мурджо се сериозно разсърди.
— Хей, бай Иване, разкажи как се бори с мечката.
— Той ли? — обади се пак Калчо и погледна лукаво Боримечката. — Да ни разкаже по добре как се е борил със Стайка…
Изсмяха се. Иван Остенът искаше още да се увери в заблуждението на турците, затова пое:
— Та тъй, а? Разкъсали ги вълци? А не викат ли турчата, че българи са убили заптиетата?