— Как? Цялото село знае! Дядо Стойко, бог да го прости… — каза Калчо, като разбра криво питането.
— Това чухме, ама аз питах: нямат ли турците смисъл на българите, че са убили заптиетата?
Калчо го погледна в недоумение.
— Кой ще каже това? Кога е било българин от наше село заптие да убие? Казах ви, че вълците са свършили тая добра работа и турците утре се готвят да дигнат потеря по гадовете, да ги прокудят. Виж, това и на мене помага… Та то тая зима от гад не можеш да излезеш на къра. Наздраве, момчета! Хай да дочакаме светото рождество здраво и весело! Па и вие сторете като Мечката, само не през пости. Заповядай, аратлик!
И Калчо подаде ракията на Огнянова, комуто силите се повърнаха от действието на благотворната струя. Той дигна павурчето и каза с трогнат вид:
— Да поменем, братя, дяда Стойка, мъченик на турската ярост. Господ нека успокои праведната му душа, а нам да дава мъжко сърце н силна десница, да се борим с Христовия враг и да му върнем за едно сто… Бог да прости дяда Стойка!
— Бог да прости — повториха другарите.
— Бог да прости — каза Калчо, като свали шапка. После се обърна приятелски към Огнянова: — Аратлик, ти харни думи каза, от твоите уста в божиите уши. Ще се тегли до едно време, па ще стане джаста-праста… Как те викат? Ами, да се запознаем! Мене ме викат Калчо Богданов Букчето. — И Калчо простря павурчето Огнянову.
Той се назова с едно друго име и пи за добро познанство.
Дружината похапна малко, защото пестеше скудните припаси на Калча Букчето, после се опрости с него, който излезе да я изпрати извън вратата. Той се обърна пак към Огнянова:
— Аратлик, прощавай, забравих ти името; па кога минеш пак тъдява, отбивай се при мене, да си побъбряме… Ти харни приказки имаш… Хай добър час!
Няколкото бодри Огнянови думи силно стреснаха бедния козар. Не че бяха съвсем нови за него — но „аратликът“ спомена няколко думи за борба и тия съвсем нови думи удариха силно въз една нова струна на душата му и тя се пробуди. Ще видим после какво влияние има тая среща за него…
Дружината се скоро изгуби нататък: тя се спусна надолу към селото, кога притъмняваше вече.
Огнянов реши да нощува в хана на бай Дочка. Току що влезна в стаята, няколко минути след него, се покачваха по стълбите петнайсетина башибозука с пушки; тях ги предвождаше заптието, което вчера Бойчо видя в кафенето на турското село.
Уви! Нямаше Колча тук да го предупреди!
Част втора
I. Бяла черква
Приключението навръх Светого Андрей разтърси от основи мирното съществуване на Бяла черква. Откриването личността на Бойча порази мало и голямо, а изравянето труповете на двамата турци докара в ужас градеца. То беше, наистина, зловещо събитие. Остави, дето се разбуди подозрителността на турската власт, ами и околното турско население закипя — за отмъщение. И като чакаше деня да коли изкуп, засега се настървяваше в кървави злодейства. По кърища и друмища западаха още повече български лешове и съобщенията на едно място с друго станаха крайно опасни. Всеки ден смущаваха Бяла черква слухове за клане по Коледа. Паниката, особено между жените, растеше. Всякой беше гузен. Родолюбивите изявления се спотаиха; въодушевлението се изпари. Още на Андреевден полицията затвори Соколова, неразделния Бойчов другар; затвори дяда Стояна воденчаря, като съучастник; подири дякона Викентия, но той изчезна. Общината от своя страна, въпреки настоятелството, побърза да изгони из училището Рада, като любовница на опасния човек, а Михалаки Алафрангата предложи да се затвори временно и мъжкото училище, за да „поизветрее“. Задържаха един Мердевенджиева — колкото за малките деца. Всички, що се познаваха малко или много с Бойча, стояха на тръне. Комитетът се унищожи сам по себе си. Само Ярослав Бързобегунек остана на заслон под своята каска със златен ширит. Никой не обезпокои „австриецът“. Той продължаваше добросъвестно да фотографира белочерковчани и понеже му липсваха някои необходими кислоти за измиване образите, възприети от стъклото, то последните оставаха съвсем замрачени и тъмни и човек с удивление виждаше по къщята портрети на някакви негри… В същото време Бързобегунекът сам поддържаше кореспонденцията с външни места…
Най-после духовете на Бяла черква се поуталожиха и смелостта се повърна на младежите. Само едногласно окайваха съдбата на клетия Огнянов: слухът за смъртта му се потвърдяваше отвсякъде. Читаците, които идеха на пазар, разказваха, че бил ударен с три куршума и издъхнал някъде из ахиевското бранище. Онбашията знаеше, че последното не е доказано, но го потвърдяваше и той. Някои българи уверяваха, че графът бил погребан от Никола терзият в дола, дето го намерил. Хаджи Ровоама описваше по-трагически края на Бойча: като се влачел ранен из дола, през нощта бил изяден жив от вълци. Тия мрачни мълви потопяваха града в скръб. Огнянов от герой ставаше мъченик и светец. Той мина в легенда. Бабичките палеха свещ за „великомученика Бойча“; поп Ставри му отслужи панахида в средата на панахидата за Хаджи Бойча. Там присъствуваха всички младежи, за голямо изумление на сродниците на честния покойник, които останаха слисани и от това, че попът в молитвата поменуваше Хаджи Бойча — Бойчо „мученик“, вместо „поклонник“… Но имаше и други, които бяха доволни. Те гледаха високомерно, като човеци, които са имали право. Стефчов особено светеше, въпреки срамното си приключение у Милкини. Големината на Огняновото бедствие, което захвана всичките внимания, намаляваше я на позора му. Та и самият позор прави по-безочлив… Но в началото на февруари Юрдановият гняв се уталожи: Стефчов биде венчан за Лалка!