Соколов беше съвсем парясал докторството, не лекуваше вече никого, та и никой не отиваше при него от страх да не се компрометира. Хаванчетата, стъклата с лекарствата, кутийките с праховете, ведно с медицинските му книжа, бяха нахвърлени разбъркано в едно долапче, дето мишките в скоро време успяха да прочетат половината фармакопея. Само един болен се съглеждаше още да посещава дома му, той беше Ярослав Бързобегунек. Той от една непредпазливост беше се ранил по ръката с револвера, един ден подир завръщането на доктора. Това нещастие беше му привлякло състраданието на всичките граждани и беше накарало бедния австриец да се откаже от фотографията си, която отдавна се беше отказала от него.
Веднага вратнята се хлопна и докторът устреми очи към нея. Подаваше се именно Бързобегунек. Той беше облечен пак в излинелия и ожулен костюм, даден нему от Огнянова, на главата с шапка със златно шяритче и с огромни жълти бакенбарди. Дясната му ръка, превита на гърдите, висеше на подвезка от бяла кърпа, прекачена през врата му. Той идеше полека и предпазливо насам, вероятно да избегне болежката, която бързото движение причинява на наранения член. По лицето му, което се бърчеше на всяка стъпка, се четеше страдалческо изражение. Кога влезна при доктора, той се озърна внимателно наоколо си и хвърли подвезката на кревата.
— Добрутро, байно! — И подаде десницата си. Докторът я плесна силно със своята, без гостът да покаже най-малък знак на страдание.
Защото нараняването на Бързобегунека беше измислено: трябваше да се оправдаят честите му посещения у доктора.
— Какво ново? — попита го докторът.
— Каблешков е дошъл, снощи късно, у мене е — каза Бързобегунек.
— Да се видим! — каза докторът живо.
— Той е трескав сега. Цяла нощ е бил в огън.
— Ах, горкият!
— Остави, ами не стои спокоен, та ми е продиктувал три дълги писма, да се изпратят днес. Такава жилка, а остал е без душа. Кашлица го мъчи…
— Да дойда да го прегледам — каза докторът, като си взе феса.
— Не, сега спи… Заръча ми само да се свика комитетът за довечера и той да се намери на заседанието…
— Не бива, нека лежи!
— Иди го накарай, ти го знаеш каква е глава… Свикай членовете за довечера.
— Добре, ще пратя хабер на членовете.
Бързобегунек сниши гласа си и каза:
— Е, стоте златни найдоха ли се?
— За пушките ли? Найдоха се. Днес ще ги имаме.
— Браво бе, Соколов, бабанка си! — изкрещя фотографът.
— Мълчи!
— Ах, откога имаш тая кама? — извика Бързобегунек, като измъкна изпод жилета на доктора лъскавото оръжие и заигра с нея из въздуха.
— Иван Маджарът ми я направи… Сега поръчките у него валят… Хубаво нещо, нали?
Бързобегунек се взираше в някакви слова, изработени на ножа.
— С. или С. Какво значат тия букви?
— Отгадай!
— Соколов или Стефчов? — попита усмихнат Бързобегунек.
— Свобода или смърт! — каза натъртено докторът, у когото споменуването на Стефчова разбуди неприятно чувство. После прибави: — Сега Стефчов-Мефчов и други подобни безобразия назад остаят, любезни приятелю… Ние нямаме време да мислим за Стефчова, нито за лични капризи или оскърбления… Който отива да убие тигъра, презира червяка… Ти трябва да знаеш, че аз съм забравил всичко… Който подига революция, всичко забравя…
Бързобегунек го изгледа лукаво.
Явно беше, по раздражението му, че докторът нито беше забравил, нито можеше да забрави тъй лесно. Ударът, който беше нанесен на сърцето му или на егоизма му, беше твърде силен. Трескавото занятие с приготовлението на бунта затъпяваше навреме бележките от раната, която все зееше. Тия поглъщающи залиси обзимаха цялото му същество и го зашеметяваха. Той намираше в тоя вид опиянение едно средство да бъде нечувствителен към нравствената болка, както пияницата го намира във виното. Но колчем настаяха трезните минути, минутите на размишлението, горките мисли като съскливи змии се разбуждаха в душата и жилеха, жилеха немилостиво.