Но Кандовото появяване в двора тури край на неловкия разговор и отвлече вниманието на доктора.
— Що за птица е негова милост? — попита Бързобегунек.
— Кандов — руски студент.
— Знам, но що за човек е?
— Философ, дипломат, социалист, нихилист… и кой дявол го знае още какво… С една реч, болен е тука…
И Соколов тури пръст на челото си…
— Та не приима ли да вземе участие в народното дело?
— Не, що му трябва то? Види се, ще ходи в Русия, да си вземе дипломица — каза сърдито докторът.
— Ах, тия учени гарги! Не мога да ги търпя! — извика Бързобегунек… — Видиш ли някоя от тях с диплома, ти я вече отпиши от човещината… Тям народ и свобода не трябва… Дай им рахатец, женица, къщица и благоразумие! Зер, за това ли са гнили гърдите си години, та да дойдат в България да бунтовствуват и да търсят със свещ Диарбекир или въжето си?…
— Бързобегунек, това не е право, виж, ти сам имаш диплома!
— Аз? Пазил ме бог!
— Истина, и Бойчо нямаше такова нещо… — каза докторът.
— Ако да имах диплома, и аз щях да бъда такова магаре… И ти, например, да беше приел докторския си атестат от някой медицински факултет, а не в албанските баири, щеше да мислиш да правиш пари, а не бунтове…
В тоя миг студентът влезе в коридора. Бързобегунек бързо окачи подвезката на врата, увря си ръката в нея, защото стъпките на студента се чуваха до вратата.
— Хъ, щях да забравя, дай сулфато за Каблешкова.
Току-що докторът му подаде праха, вратата се почука.
— Антре! — извика докторът.
Кандов влезе. Ярослав Бързобегунек му се поклони учтиво и излезе. Кандов нито го забележи, тъй беше съсредоточен.
Кандов беше облечен в добре закопчано тъмнозелено сетре, поизжулено вече, и обут в панталони от подобен цвят, твърде тесни и залепени на кълките. Високият ален фес зле хармонираше с мургавото му бледно лице, покрито с някаква тъга и съсредоточеност, с някаква меланхолия, която се отразяваше и в мечтателния му поглед. Познаваше се, че тоя момък криеше в душата си някаква мисъл и мъка, която не можеше да победи, нито да сподели с другиго. От няколко време той съвсем бе станал саможив.
По поканата на доктора той седна на един стол в стаята. Соколов седна на кревата, доста позачуден от това неожидано посещение.
— Как сте със здравието, господин Кандов? — попита Соколов, като помисли, че студентът е нездрав нещо. И той изгледа внимателно мъховитото му сухо лице.
— Слава богу, добре съм — отговори Кандов късо, почти машинално. По оживлението на погледа му сега и по игрането на жилите по челото му явно беше, че някоя друга причина, и важна, го водеше тук.
— Драго ми е, личи си, че сте се съвършено поправили.
— Да, поправих се, добре съм.
— Значи, ще пътувате пак за Русия?
— Не, отказах се.
— Съвършено?
— Завсегда, аз остаям тука — каза Кандов с глух глас.
Докторът го изгледа зачудено и полуиронично. Тоя поглед като че искаше да каже: „Защо ли си не вървиш, байно, на школото и при философите? Тук е всичко пожар: нямаш работа тука.“
Възцари се кратко мълчание.
— Може да желаеш да постъпиш учител? — попита докторът с презрително участие.
Кандов слабо се зачерви и вместо отговор попита рязко:
— Господин Соколов, кога комитетът ще има заседание?
Този дързък въпрос порази доктора.
— Какъв комитет? — попита той с вида на човек, който нищо не разбира.
Кандов се изчерви още по-силно и каза с напрежение:
— Комитетът ваш, не крийте, аз зная всичко… и кои са в него, и де заседавате… Всичко, не крийте от мене…
— Чудно, как знаете толкова работи, когато се не интересувате… Но нека кажем, че е… Какво искате да кажете с това? — попита докторът, като опря в него упорит и предизвикателен поглед.
— Аз ви питах: скоро ли ще имате заседание? — повтори Кандов решително.
— Да, довечера, господине! — отговори докторът със същия тон.
— Вие сте председател, нали?
— Да!
— Аз ида да ви моля едно нещо.
— Какво, господине?
— Аз ви моля да ме предложите за член.
Гласът на студента трепереше от вълнение.
Докторът остана слисан: той не беше приготвен за подобна изненада от страна на Кандова.
— Как тъй, Кандов?
— Просто като българин… искам и аз да работя.
Соколов скокна.
— Дай, братко, ръчицата! — И той го стисна горещо и целуна по устата; после прибави: — С радост, с голяма радост, господин Кандов, всички ще ви видим в кръга си… Такива сили като вас е грохота да стоят настрана… Борбата наша ще бъде велика… Отечеството ни призовава… Всички, всички нека бъдем… Чест и слава на тебе, Кандов! Как ще се зачудят приятелите, като им кажа!… Дай, братко, ръчицата!…