— Благодаря, докторе — каза разчувствуван студентът, — и ще видите, че Кандов няма да бъде излишен…
— О! Знам, знам!… Защо не прие още когато Огнянов ти предлагаше?… Ах, сърцето ми се къса от жалост… Моят нещастен Бойчо! Защо не умрях аз, та той да живееше да разпаля народа със словото си и с примера си!… Знаеш ли, Кандов? Той беше истински герой, велика душа!… Ах, страшно ще отмъстим за кръвта му!… За едно — сто! Ще разплачем майките им на тия варвари!
— Отмъщение, да! — отговори Кандов. — Това е едничкото чувство, което движи и мене тая минута… Такава личност като Огнянов не може да се прости на убиеца.
— Отмъщение, и страшно! — извика докторът.
— Довечера ли ще се събере комитетът?
— Да, у бай Мичови; ние ще идем заедно…
— Щом ме приемат, аз ще направя едно предложение там.
— Какво?
— Да се убие убиецът на Огнянова!
— Той не е само един, приятелю… Те са няколко… и де ще ги търсим?… Па ако питаш, то е цялото турско царство…
— Според мене един е виновникът само!
Докторът го погледна зачудено.
— Един е, и той е при нас…
— При нас?
— Да, правият виновник на смъртта му.
— Ах, бай Кандов, струва ли труда си… да отмъщаваш на един идиот… Мунчо е лишен от съзнание. Тоя нещастник сам не е отбирал, че прави предателство… Той така беше привързан към Бойча… Остави, остави…
Кандов пламна. Соколовото убеждение го обиди.
— Заблуждение, господин Соколов! Заблуждение! Кой ви говори за Мунча?
— А за кого говорите?
— За Стефчова!
— Стефчов! — извика докторът поразен.
— Стефчов! Той е предателят! Аз знам най-положително.
— Ах, тоя мръсник!… И аз него подозирах най-напред!
— Аз знам положително, че гой е издал всичко на турците!… Мунчо е съвършено невинен… Вие всички сте прибързали да вините него… Стефчов е съветвал властта още същата нощ, когато го опозориха, да копаят при воденицата; той е открил името на Огнянова чрез подлостта на Мердевенджиева… Той е извършил всичките престъпления и нему се дължат всичките нещастия… Аз знам вече подробно всичката тая тъмна история, и от най-достоверен извор.
— Ах, тоя сатанински син!
От няколко минути Кандов постоянно нарастваше пред очите на Соколова. Той оста още по-силно покъртен, когато видя готовността му да убива Стефчова, противника на светото дело, и се наимаше на такъв кървав подвиг и страшен риск, за да засвидетелствува предаността си на идеята, която и той прегръщаше сега. Такава горещина у всекиго другиго би се показала подозрителна; но у Кандова тя беше искрена и това ясно се познаваше по безпокойния огън на погледа му и по нервозния трепет, който играеше по вдъхновеното му сега лице.
Соколов погледа няколко време в очите Кандова, па скокна и каза:
— Потрай, ще пратим тоя мръсник на дяволите… Тая вечер комитетът ще реши…
— Добре — каза глухо Кандов.
— Ах, иде! — извика Соколов, като видя, че се задава едно хубаво и белолико момче, облечено доста прилично във френски дрехи.
Види се, че докторът него очакваше, защото се развълнува при появлението му.
— Някой болен е тоз? — попита студентът.
— Да, пардон! — каза докторът и изскокна из вратата.
Когато се завърна, лицето на доктора грееше от задоволство.
— Кой беше негова милост? — попита Кандов, като изглеждаше в гърба момчето, което си отиваше.
— Пенчо Диамандиев, дошъл си е тия дни от Габровската гимназия.
— Как, шуреят на подлеца Стефчова и син на изедника Юрдана? — попита Кандов. — Вие сте приятели с него?
— Приятели не сме, но сме повече нещо от приятели и братя: ние сме другари, той е член на комитета.
III. Два полюса
Чорбаджи Юрдан старееше я отслабваше бързо. Една гастрическа болка, която го бе държала много време на леглото, отрази се още по-силно на характера му и го направи по-раздразнителен и нетърпелив.
Тая заран беше хубаво времето и той беше ходил да се разходи до градината, която имаше на края на града. Тая градина, широка и обиколена със здрави зидове и насадена с хубави овошки и цветя, плувнала в прясна зеленина, подействува добре на болния старец, неизлизал отдавна из къщи. Прохладният чист въздух и пролетното слънце го съживиха. Той по-бодро вече пристъпваше, като се връщаше дома. Но тъкмо кога пристигна до дома на Генка Гинкин, зетя си, той почувствува слабост, краката му премаляха. Той се отби у зетя си.
На двора Генко Гинкин, още по-издребнял, спарушен и изгубен, носеше пеленаче дете на ръцете си, което крещеше, и го коткаше и люшкаше като кърмачка на гърдите си.
Юрдан се запъти към постланото с китеник одърче на двора и седна тежко, като каза намусено: