— Бре, женкеря, ти ли пазиш детето? Къде е оная?
Юрдан разбираше под думата „оная“ дъщеря си.
Генко се смути — защото смущаването беше неговото нормално състояние — и избъбра заплетено:
— Тя си има работа, та аз държа Юрданча… тя ми рече да го държа и да го понося… тя си има работа…
— Не дава ли ти да й носиш и хурката? — попита с презрителна усмивка Юрдан… — Гино мари, я свари едно кафе! — викна той, без да види къде е Гина.
— Тя меси, меси… тя има работа, дядо… та затова аз държа детето… Кафе, кафе… аз да ти направя, ей сега ида, ей. Знам де е кутията с кафето и шекеря — избъбра Генко, като остави Юрданча на коленете на дяда си и се изгуби.
Пеленачето се разписка още по-силно. Юрдан се разсърди. Той сложи в къта на одърчето неприятния пискун, стана прав и се развика:
— Бре, къде се дянахте, бре! Тук човек ли има или магаре!… Гино мари, Гино!
— Тате, добре дошъл! Каква е работата, добре ли си? Здрав ли си? Виж какво е хубаво времето, добре си поизлязъл! — обади се кака Гинка от прага, весела и засмяна.
Тя беше се препасала със синя престилка, ръцете й възпретнати до лактите, зелената кърпа на главата й тикната назад и красивото и лице щедро напудрено с брашно. Тя така беше доста интересна и наумяваше някои битови образи от фламандската школа.
— Какво правиш? Какво ми разправя оня женкеря? Какво си се така набелила като воденчарка? Едно кафе няма кой да направи тука! — бъбреше старецът ядосано и повелително.
— Ти прощавай, тате, хванах се и аз на работа… Сега ще ти направя кафенце… Генко! Къде се запиля? Вземи Юрданча и го занеси в люлката, давно го приспиш!
— Какво работиш? Какво месиш?
— Меся, меся… трябва да се меси… и ние не сме на гроб камък, я? Благородни българи сме… — каза кака Гинка и се изсмя яката.
— Какви българи? Какво месиш? — попита намръщено баща й.
— Пексимет, тате!
— Пексимет?
— Ами че! Нали трябва?
— За какво ни трябва пексимет? На баня ли ще ходите? Или каква е тая слободия?
Вместо отговор кака Гинка се изкикоти. Юрдан я изгледа съвсем навъсено. Той не можеше да търпи този постоянен и безпричинен смях на дъщеря си, която по веселия си характер беше съвършена противоположност на неговия холерически темперамент.
Тя се приближи до него и му каза ниско:
— Кой ти мисли сега за баня? Ами ние за друго готвим пексиметя: той трябва за юнаците.
Юрдан я гледаше слисан.
— За какви юнаци?
— Ами за българските юнаци, тате, кога идат в Балкана.
— За какви юнаци дрънкаш мари? — попита Юрдан, все повече и повече зачуден.
Гинка се приближи още по-близко и каза:
— За въстанието… Комитетът нали заръчва?
И тя се пак изсмя с глас.
Юрдан подскокна на мястото си. Той не вярваше ушите си.
— Какво въстание мари? Какъв комитет? За бунт ли?
— За бунт, бунт!… Не щем вече ние тоя крастав султан да ни заповядва — отговори кака Гинка дръзновено, но изведнаж отскочи настрана, защото баща й махна с чибука да я удари.
Побледнял, разтреперан като листо от гняв, той се развика с всичкия глас, който имаше:
— Мари, магарска дъще, мари, въртоглава куфалнице, и ти ли ще правиш бунт? Няма ли за тебе хурка и игла, ами си тръгнала по ума на хайдутаците и нехранимайковците, за да ги хрантутиш с пексимет?… Нямаш ли очи и срам, лудетино!… И тя не щяла султана, видите ли? Кучка недна!… Какво ти е сторил султанът? Дете ли ти взема, или нещо те настъпи? Зарязала си къщата и детето и отишла да сваля султана!… Какво гледаш бе, папуняк, и ти ли си на нейния ум, и ти ли ще ходиш под байрак?… — обърна се свирепо Юрдан към Генка, който гледаше уплашено при вратата.
Генко Гинкин избъбра нещо и се скри пак в стаята. Там Гинка се преоблачаше набързо, защото видя, че бащиният й вик привличаше любопитни на вратнята. Като видя Генка, тя грабна чехъла и го запуха по врата.
— Поразенико, защо обади, че меся пексимет?
Но Генко; с гордо съзнание на своето мъжко достойнство, не удостои жена си с никакъв отговор, а храбро се втурна в другата соба и заметна вратата хубаво. Като тури тая преграда между своя гръб и чехъла на жена си, той протестира язвително:
— Удари сега, ако можеш!… Аз съм твой мъж и ти ми си жена!… Удряй сега, да те видя!
Но кака Гинка го вече не чуваше. Тя беше излязла на двора, защото баща й беше излязъл на улицата сърдит и разтреперан.
Когато стигна у тях си, той се беше твърде замерил. Той измина двора, като пъшкаше обезсилен, и седна на първото стъпало на стълбата, която отиваше за горния кат.
Чорбаджи Юрдан страшно беше възмутен. Истина, макар и дълго време затворен в къщи, но и до неговите уши бе стигнало нещо. Тайната за едно близко въстание беше станала евтина и бяха я чули даже и глухите. То се готвеше някъде къде Панагюрище, зад гори и планини, както беше разбрал Юрдан, и следователно огънят беше далеч от неговата черга. Сега, от пернатата си дъщеря той разбра, че дори и Бяла черква се е запушила, „Какво правят турците, джанъм? Слепи ли са, глухи ли са, та не сещат, че се копае лахъм под царщината?“ — думаше си той.