— Да повикаме доктор Соколова мигар? — обърна се тя въпросително към страдающия.
Стефчов й избъбра нещо с неодобрителен вид.
— По-лани го повиках един път сама и помогна — каза Юрданица; па се обърна към мъжа си: — Юрдане, да повикаме доктора.
Юрдан направи отрицателен знак с пръста си и пак продължи да пищи.
— Чуваш ли, аз ще пратя за доктор Соколова? — попита по-внушително Юрданица.
— Не го ща… — изхленчи старецът.
— Ти го не щеш, но аз те не слушам — каза решително Юрданица; па се обърна към работника: — Чоно, иди повикай доктор Соколова, скоро!
Чоно тръгна към вратата, но току-що стъпи на прага, той биде попарен от страшния вик на Юрдана, който приличаше на плач.
— Не го викайте мари!… Не ща тоз чапкънин, хайдутин…
Юрданица погледна отчаяно.
— Ами да умреш ли искаш? — извика тя.
— Да умра!… Махайте се, проклетници!… — изрева старецът.
След два часа кризата полека-лека се уталожи.
Когато видя, че на дяда му поолекна, Стефчов се облече бързо да отиде на конака. Валеше дъжд. На стълбите той срещна едно дребно човече.
— Е? — попита той. — Видя ли хубаво?
— Там са, у Бейзадето.
— В градината пак?
— Не, дъждовно е, в зимника са… Извардих ги… И аз съм дявол…
Тоя човек беше бившият карнарски ханджия Рачко…
Той сега слугуваше у Юрдана с надница и заедно с това шпионствуваше на зетя му.
— Донес ми омбрелата.
След една минута Стефчов излазяше из вратнята бързешката.
Лалка от вратата чу разговора. Тя изгледа с някакъв странен, зачуден и уплашен поглед мъжа си. Па бързо се покачи по стълбите и се изгуби в една стая.
V. Предателство
Когато Стефчов влезе при бея, той завари там само едно лице: Заманова.
Те играеха на табла.
Заманов беше официален шпионин на турската власт и приимаше заплатата си от пловдивския конак. Той беше човек на четирийсет и пет години, но стоеше по-стар. Голямото му сухо, черно лице, дето светеха мътно две черни подвижни очи, беше покрито с преждевременни бръчки и имаше изражение противно и зловещо. Мустаците му, късо подстригани, бяха силно прошарени, както и косата му, която изхвъркаше мазна и несчесана отзади, изпод кирливия му фес, а преднята част на лоба му беше плешива. Той беше облечен в шаячено мораво сетре, отдавна износено вече, на което черната сукнена яка отвратително лъскаше от мас. Висок и строен, той обикновено ходеше с наведена глава, като че клюмнала под тежестта на общото презрение. Върху цялата фигура на тоя човек стоеше печатът на бедността и цинизма. Обикновено той живееше в Пловдив и често правеше забикалки и по околните паланки. Той беше родом от Бяла черква и познаваше всичките, но и него познаваха всички. Дохаждането му по това време тука смути всекиго, който имаше причина да се смущава. Очевидно, той идеше тука с някаква мрачна мисия. Присъствието му вдъхваше страх и отвращение и той чувствуваше това и никак не се отидеше. Той срещаше безочливо и самоуверено презрителните погледи, като че искаше да каже: „Какво се чудите? Занаят като всеки занаят: и аз трябва да живея!“ Той беше се срещнал вече с няколко първенци и беше искал пари назаем. Разбира се, никой не отказа на такъв честен длъжник и любезен съгражданин. Вероятно, той знаеше вече какво се готвеше в Бяла черква и с една сатанинска усмивка питаше, когото младеж срещнеше: „Как отива въоружението?“ И за да увеличи още повече смущението на попитания, той прибавяше ниско: „Нищо няма да направите.“ И го оставяше попарен на улицата. Горе-долу завчера беше казал такова нещо на председателя на комитета. Тая му зловеща откровеност и досадливост правеше да пустее улицата, дето той минуваше.
Ето защо лицето на Стефчова светна от удоволствие, когато завари тоя могъществен съюзник у бея. Той ги поздрави усмихнато и свойски и седна да гледа играта, като стисна ръката на Заманова.
Старият бей, облечен в черното си закопчано сетре, продължаваше твърде внимателно играта, като поздрави мълком Стефчова. Когато се свърши партията, Стефчов пристъпи изведнъж към целта си. Той разказа по-тънко на бея всичките подробности, които мълвата беше донесла до слуха му, за революционното кипение, което беше обхванало и Бяла черква.
Беят и той беше позачул за такова мърдане на раите, но той го считаше твърде несериозно и детинска работа и благодушествуваше, както всичките турски власти тогава.
Той сега остана поразен от величината на злото, като Стефчов сне маската от очите му. Той се обърна въпросително и строго към Заманова:
— Христаки ефенди, ние играем на табла с тебе, а около нас се пуши!