— Аз съм дошъл тука само няколко деня става, но знам всичко това, и по-добре от Кириака — каза Заманов.
— Знаеш и не ми обаждаш?… Хубаво слугуваш на царя! — извика беят твърде недоволен. — Челебият се показа по-верен стълп на престола.
— Длъжност ми е, бей ефендим.
Едър пот изби по челото на Заманова. Той каза нервно:
— Тук ако е едно, по други места е сто… Тука ако се пуши сламка, къде Панагюрско се пуши цял сламеник, и високото царско правителство не е ни глухо, ни сляпо… То види тоя пушек и мирува. То има своите причини за това… Ще бъде грешка ние първи да дигаме тука врявата и да се компрометираме за един вятър само. Това, дето виждаме в Бяла черква, то е сянката само на пушека, който другаде се издига до облаците… Моето мнение е да се не бърза и да се чака внимателно.
Тия думи угодиха на бея, защото отговаряха на неговата наклонност за спокойствие и страх от отговорност.
Стефчов забележи това и се ядоса. Той разбра, че Заманов с такова хитро обяснение искаше да укрие своята немарливост и слабо усърдие към интересите на държавата.
— Христаки ефенди няма тук ни фамилия, ни интереси, ни една скъсана черга негова, та философствува — каза той с жлъчка. — Ако утре пламне нещо, какво губи той?
— Протестирам, господине! — извика Заманов ядосан и побледнял.
— Имаш право, Кириак, аз тез кератии ще ги извържа! — изкряска беят.
Стефчов изгледа победоносно.
— И аз сега, като размислих, дойдох на това мнение… Нека се изловят тия магарета! — каза Заманов след малко с внезапно озлобление на лицето.
— Дето се вика, съгласни сме? — каза беят и въздъхна.
— Да се изловят още тая вечер! — каза Заманов.
— Дека са събрани? — попита беят.
— У Мича Бейзадето.
— У Бейзадето?… Разбирам сега. Който е по московец от московците, не може да бъде царски приятел… Кой им е главатарят?
— Доктор Соколов — отговори Стефчов.
— Соколов пак? Той ли е сега наместо консула?
— Той, бей ефендим, само че консуловото беше играчка пред работите на Соколова.
— Други кои са?
— Изпъдените учители и неколцина още чапкъни.
Беят погледна на часовника си.
— Сега там ли са? — попита той.
— В зимника, сега. Обикновено те се събират в градината, когато е хубаво времето… Там плюскат ракия и комитетствуват.
— Ами как мислиш?
— Те излазят всякога в тъмно от Мичови. Като излязат, да ги загащят заптиетата и подкарат купом на конака.
— Това не е добро — каза Заманов; — вие ще хванете само тях, без никакви доказателства, и те ще могат да отказват всичко. Затова трябва да се нападнат у Мичови, у стаята, гдето заседават, на мястото на престъплението, тъй да се каже. Да се хванат с книжата, протоколите и с различни документи… Тогава чиста работа: черно на бяло… Няма не знам, не чух, не видях. Аз сам ще им направя първия изпит.
Тоя съвет се хареса на бея. И Стефчов сам биде възхитен от тая мисъл. Шпионинът сега стоеше пред него на всичката си висота. Досетливостта на Заманова се равняваше с усърдието му.
— Само това да стане, като се смръкне — допълни Заманов; — тъмнината е нужна за подобни нападения.
— Решено — каза беят тържествено и изпляска с ръце.
Появи се едно заптие.
— Тук ли е онбашият?
— Шериф ага ще се върне скоро.
— Щом се върне, при мене! — заповяда беят. Заптието излезе.
— Ах, забравих едно нещо — каза Стефчов, като се обърна към Заманова, които се беше замислил мрачно с дълбоки и безпокойни бръчки на челото, като че те бяха отклик на мрачните мисли и планове, които трябваше да вълнуват сега дълбочините на душата му.
И Стефчов извади из пазвата си едно писмо и го разгъна.
— Какво е това? — попита Заманов, изтръгнат внезапно от размишленията си.
— Едно Соколово писмо за Панагюрище.
— Бре!
— Изпуснал го е, види се, писмоносецът им… Днес го найдох току пред дядовата къща.
— Какво му е съдържанието? — попита бързешката Заманов, като взе да надниква над писмото.
— Това писмо е написано условно и е адресирано до някой си Лука Нейчев. Той е прост човечец, кундураджия в Панагюрище, и всяка неделя минува оттука за пазара в К. Но аз съм уверен, че то е за съвсем друго лице назначено, навярно за панагюрския комитет.
— Каква е тая хартия? — попита беят любопитно, понеже говореха по български. Стефчов му обясни.
— Чети, чети, да видим — каза беят, като наостри уши.
Стефчов прочете следующите редове:
„Бай Лука!
Надявам се, че сте живо и здраво в къщи и жена ви не боледува вече; но вие продължавайте да й давате още от хаповете, които имате от мене. Как отива алъш-вериша по вас? Не съм те видял от две недели да минеш оттука, мисля, че не е по причина на здравието. Когато тръгнеш за насам, купи ми от Янаковата спицерия за десет гроша белладона, че ми се е привършила.