Лицето на попа се изкриви.
— У поп пари няма, благословии ако щеш!…
И с тоя шеговит ответ попът се дръпна пак, за да върви.
Заманов го изгледа строго и му каза ниско:
— Дай тука петдесет гроша, че твой Ганчо е секретар в комитета… Една думица ако пошъпна, спукана ви е работата.
Попът пребледня. Той извади един минц и му го остави в ръката, като се сбогуваше.
— Сбогом, дядо попе, не ни забравяй в молитвите си.
— Анатема! — избърбори си попът, като се отдалечаваше.
Дъждът все росеше още.
— Момче, донес ми в ръжена малко жарава, та тури тука в мангалчето — викаше Заманов на слугата, когато влазяше в стаята си.
Слугата го погледна зачудено, като че искаше да му каже:
— Ти какъв си човек, та по това време искаш да се грееш?
— Донес малко жаравица, ти казвам — повтори повелително шпионинът, като снимаше измокреното си сетре.
Слугата донесе в ръжена няколко въглена и ги изсипа в едно мангалче, което извади изпод кревата.
— Иди си сега по работата! — И той заметна вратата след момчето.
Тогава извади из пазвата си писмото, което бе взел от Стефчова, разгъна го, надвеси го откъде бялата половина над огъня и чака търпеливо. Когато се нагря харгията, той я издигна, погледна я и по физиономията му се изписа живо любопитство, смесено с удоволствие: хартията, одеве чиста и бяла, сега беше напълнена с гъсти тъмножълти редове. Както е знайно, комитетите пишеха писмата си със симпатическо мастило и буквите ставаха видими само подир нагряването им. Обикновено на другата им страна написваха разни невинни и незначущи фрази, каквото да измамят властта, в случай че й падне писмото в ръце. За нещастие, както винаги, тайна не може да се запази, щом я знаят повече от двама, и прозорливият Заманов я беше научил също.
Писмото, подписано от председателя Соколова, издаваше действията и кроежите на комитета в Бяла черква.
След внимателното прочитане на това опасно писмо по грозното лице на Заманова заигра някаква неопределена усмивка. Той извади молив и забележи нещо на празното място, което остаяше под името на председателя.
И бързешката излезе и тръгна по посока на конака.
VI. Една женска душа
Току-що Стефчов излезе днес от дядови си, за да иде при бея, след него излазяше жена му.
Дъждът, който беше захванал подир обяд, макар и по-ситен сега, още валеше и сочеше да вали до вечерта, защото небето беше се покрило с тежки и гъсти облаци.
Подслонена под омбрелата, тя отиваше бързешката из улицата. Тя беше тъй слисана и смутена, че не отговори на никого от ония, които я поздравиха, нито усещаше, че дъждът, който биеше вече полегато, веян и от вятъра, й мокреше цялата дясна страна до рамото. Тя скоро достигна до мегдана, дето е мъжката черкова, през двора на която се минава в калугерския метох.
Тя едва тогава се запря под една стряха и остана възчудена защо дойде тука — тя беше хванала посока, противоположна на Стефчовата къща. Тя се сети, че отиваше да спаси Соколова от неминуема опасност. Тя се зачуди, че го тъй обичала!… Тя беше се решила на това, без дълго да мисли, без да знае тя сама как, тикната от някаква невидима сила. Тя едвам тука се отрезви малко и смаяна се замисли как ще помогне. Тя видя колко мъчно беше това. Тя знаеше, че сега Стефчов е при бея, комуто предлага да уловят Соколова; знаеше, че Соколов е сега у бай Мича на заседание. Но как да му обади за опасността? Да се затече сама до Мичови, уж на гости на жена му и ней да обади работата, беше неудобно, неприлично, почти безумно. В тоя дъжд тя да иде на гости у Мичовица, когато бяха тъй далечни чужди и мъжът на която беше скаран по една съдба с нейния баща, беше нещо твърде унизително и грозно. После, с кои очи да зине да каже на Мичовица, че тя, Стефчова жена, се тъй живо интересува за съдбата на Соколова, млад и симпатичен, но лекомислен човек, и е презряла всяко приличие и благовидност, само и само да му бъде полезна!… При това, не щеше ли тя неволно да компрометира мъжа си, да го изкара предател и да го опозори?… Защото и да скриеше името му, всеки щеше да се сети, че Стефчов издава жертвите, които тя отива да спаси. Той и така щеше да бъде забележен, че днес е бил на конака. Боже, защо е тъй лош?… Всички тия мисли й минаха като мълния през ума. Не, грозно, грозно нещо, невъзможно… А дъждът ставаше още по-силен и пороен и тя стоеше под стряхата, като в обсада, безсилна, немощна и смаяна. Да можеше поне да зърне някого познат да му каже, да го прати да обади. Но никой не минуваше по тоя час. Дъждът падаше като из ръкав, на чучури. Небето просто шуртеше вода и беше обезлюдило всичките улици, както и широкия мегдан, дето стоеше тя. Тя изпъшка с отчаян вид. Тя се видя колко е смешна и нещастна, колко е мъчно да бъде провидение. Тя чувствуваше колко е странно нейното положение сега, запряна под една чужда стряха на улицата, когато й трябваха двадесетина разкрача, за да влезе в метоха и да иде при леля си. Но не, тя там нямаше работа, там нямаше да намери помощ, не натам беше нейният път!… Тя не би могла ни една минута да остане при калугерицата и да слуша нейните празнословия, когато сърцето й прекипяваше от горчивина и безпокойството за Соколова я туряше в полуда. Всред тия скръбни обстоятелства едно нещо я само поуспокояваше: поройният дъжд, който я обсаждаше тука, навярно задържаше и полицейските хора в конака; тя беше уверена, че Соколов още не беше нападнат и следователно още остаяше надежда, макар и малка.