Изведнаж радостна мисъл озари ума й. „Да ида у стринини Недковичини — каза си тя; — по техен Таша да пратя хабер.“
Действително, у стрина си Недковица, която живееше наблизо, Лалка можеше свободно да изкаже всичко като на свой човек и да натовари без никакъв страх момчето й с деликатната мисия.
И тя остави покрива, който я засланяше, и храбро тръгна напред през дъжда и лапавицата. Тя прегази мътната вада, ненадейно придошла сега голяма, която я хвана до средата на пищялите, и продължи пътя си нагоре въз мегдана, блъскана в лицето от силната веявица и дъжда.
Тя се озова вирвода у стринини си. Стрина й я прие смаяна, че иде в такова време.
— Ух, ух, как си се измокрила! Къде в такъв дъжд? Свали полката, че си вир-вода! — викаше стрина й, като я посрещаше на пруста.
— Стрино, тука ли е ваш Ташо?
— Че не се е прибрал от отзарана… Хайгон, нали го знаеш? Защо ти е?
— Сбогом, стрино — и Лалка си взема пак омбрелата. Тя приличаше на пиян човек.
— Къде, къде? — развика се въздивена стрина й.
Лалка изскокна на улицата.
За щастие, дъждът престана, небето се раздра на едно място и слънцето блесна весело пак.
Една тънка, почти невидена сега роса още ръсеше из утихналия въздух и лъщеше на слънцето като исполински прави жици от паяжина. Чудна дъга се изписа на небето, като потапяше единия си светлоцветен край в тъмното гърло на планината. Шуместите върхове на дърветата в дворищата се зелнаха сега още по-пресни и по-весели; облаците бързо се разбягваха; светлата лазур на небето се разпростираше победоносно. По улицата се явиха минувачи. Лалка се почувствува сега по-бодра и на сърцето й стана по-леко. Тая дъга, която зарадва небето, вля в нейната душа надежда. Тя с трепетно сърце се взираше във всякого, когото срещнеше, дано познае някой близък човек.
Внезапно й дойде на ума Колчо Слепецът, чието самоотвержение бе избавило Огнянова от подобна една опасност.
— Боже, камо да видя сега Колча! — въздъхна си тя, като хвърляше смутен поглед въз чуждите ней и равнодушни лица, които срещаше.
Случаят, който често си играе с хората и дава най-странни, нелогични обрати на съдбата им, скапризничи и сега: на петдесет разкрача от себе си тя съзря Колча, който полека и пипнешком крачеше нататък с тояга в една ръка, а в друга с омбрела още разпъната.
Възрадвана, развълнувана, тя се отклони от пътя си и тръгна да стигне слепеца. Той се намираше именно на улицата, която отиваше към Бейзадето; навярно, и той отиваше у него, защото Лалка знаеше от Рада, че Колчо имаше свободен вход в заседанието на комитета и никое не пропущаше. Тя бързаше, тя ускоряваше стъпките си все повече и повече и еле не тичаше.
Очите й се бяха втренчили в черното сукнено пардесю на слепеца, твърде дълго за късия му ръст, и въз голямата омбрела над главата му. Тя не видеше вече никого от ония, които тя срещаше: ни Бързобегунека, който я поздрави с лява ръка, ни Хаджи Смиона, който й викаше нещо отсреща; тя би срещнала Стефчова същи и не би го познала. След две-три минути Лалка беше на два разкрача зад слепеца. Той все вървеше спокойно, с мечтателния вид на слепците. Кога дойде наравно с него, тя се озърна наоколо си: нямаше никой свидетел обезпокоителен. Тя продума ниско:
— Колчо, Колчо!
Но от вълнение гласът й замря в устата още и тя сама не се чу.
Колчо се отби и влезе в кундураджийския дюкян на Иван Дудито. Това изчезване стана тъй бързо и ненадейно, щото на Лалка се стори, че някоя невидима сила го дръпна грубо в отворената врата на дюкяна.
Лалка пак остана сама; сама всред тая оживлена улица, която й се стори пустиня сега. Мярна й се само нещо черно в тая пустиня: то беше едно заптие с пушка на рамо, но то и се престори на пет, на десет, на двайсет, на цяла тълпа заптиета… Светът й се виеше, мислите й се мътеха, тя се не чувствуваше дали е будна, или спи. Тя продължи да върви напред несъзнателно.