Той разбираше пророчествата на прословутия Мартин Задека, в които вярваше дълбоко.
— Кои места ще бъдат готови за въстание? — попита Франгов.
— Цяла България! — отговори Каблешков. — Пловдив с Пазарджишко се готвят, родопските села с Батак се въоръжават тайно; Търново, Габрово, Шумен ще запалят Източна България; в Западна — няма никак войска… Коприщенци с Панагюрище и Стрелча ще завардят проходите на Средна гора; вие и вашите съседи, отсам и оттатък, ще заловите Балкана, а Балканът е крепост, която милион войска не може я взе! България ще скокне като един човек. Нашето въстание ще бъде чудо в историята на Европа! Европа ще си прехапе устните!… Аз ви уверявам, че Портата нито ще прибегне до въоръжено усмирение. Тя ще падне на спогодба с нас… Друго спасение няма за нея…
Каблешков говореше с въодушевление. Като развит човек, той навярно виждаше ясно положението, което представяше в лъжлив вид. Но той беше увлечен от силата на идеята си и всичките средства му се виждаха възможни за увенчаването й. Само тая възвишена вяра в светостта на делото, на което служеше, обяснява умишлените или искрени уверения на тая честна душа. А те бяха действително така убедително-красноречиви, че не извикаха никакво възражение. Всички бяха убедени вече в това, в което Каблешков ги убеждаваше. Очевидно бе, че всичко тъй ще да стане.
— Какви условия ще можем да представим на Портата, ако влезе в споразумение? — попита Попов.
— Какви трици ще яде да не влезе? — забележи поп Димчо.
— Яйце ще й се пече на дирника — каза Безпортев.
— То е последен въпрос — отговори Каблешков, — но засега се мисли ето какво: България от Дунава до Арда и от Черно море до Бяло — княжество, зависимо от султана, с вътрешно самоуправление. Екзархия небутната; данък определен на Турция; войска българска, половината офицери — турци, из най-напред…
— А княз? — попита Христо Врагов.
— Да, княз? — прибави Безпортев.
— Един европейски принц!
— Бре!
— Но ти не каза нищо за Русия, ще ли тя да ни помогне, според бай Мичовите думи? — обърна се попът.
— Попе, не ставай дете бе — изгълча го Мичо начумерено, — може ли инак?… Руски генерали още отсега чакат в Букурещ!
И той погледна въпросително Каблешкова. Погледнаха и всички към Каблешкова, за да чуят потвърждението на това. Каблешков разбра това, доби тайнствен вид и продума ниско и поверително:
— Само първата пушка да гръмне, и двуглавият орел ще разпери крилете си над нас!
И той погледна с тържественост.
Всичките лица просияха.
— Аз мисля — подзе господин Фратю, — най-хубаво е република, тя може да се нарече „Балканска република.“
— Па може и царство — забележи Франгов.
— О, ще ни преседне! — каза поп Димчо. — Друга манджа не ядеш.
— А бе какво да е, само да се освободим.
— И аз съм за републиката — обади се един друг.
— А бе казахме го, това е друга работа… Как ще се управяме, кой ще бъде княз и прочее, и прочее, то него да го оставим на Горчакова. Нека дипломатите да си бият ангелите — каза Мичо Бейзадето.
— Ей, ей, господа — извика Соколов, — стига сте се заплесвали и дипломатствували, че времето е скъпо. Утре ще пукне пушката в Балкана и ще ни завари, че още не сме решили въпроса: република ли да бъдем или комедия… А нас ни чака работа сега… Дявол да ви вземе републиките!… Още неседнал на магаре, замахал крака… Аз предлагам едно нещо: да сторим ясак дипломацията в заседанието ни, нейното място е в Ганковото кафене.
— Право — каза Каблешков, — не ще думи, господа, а работа… Аз ви изложих положението, а сега да видим вие какво вършите. Да се не губят минутите.
— Истина, ние си имаме тая слабост — да дипломатствуваме. И Бойчо, бог да го прости, малко ли ни съдеше? Ама такава е жилката на белочерковци — каза бай Мичо.
— Ах, господа, много нещо изгубихте в Огнянова, и вие, и България — каза Каблешков покъртен и въздъхна дълбоко.
Възпоминанието за Огнянова замрачи всички лица. Неговата загуба оставяше една празнота като пропаст в средата им. Те се спогледаха и се умислиха мрачно. Трагическият образ на Огнянова се изпречваше пред тях, кървав и ужасен, но неуловим. На всички тежеше куршум на гърдите… Гаче им беше съвестно, че те живеят, когато героят е умрял.
VIII. Колчови вълнения
Някакво бързо тичане по пруста привлече вниманието им. Наставаха да видят из прозореца. Но стъпките вече се чуха зад вратата.
— Колчо беше това! — каза Недкович.
— Ти не си видял добре — възрази Мичо; — как може сляп човек така да припка.