— Тая работа не е оферна — забележи поп Димчо.
Членовете неволно поизтръпнаха. Вратата се хлопна или по-добре издъни.
Колчо се втурна като вихър вътре. Той се задъхваше.
Всички очакваха приковани.
— Наши хора ли са тука? — попита с прекъснат глас.
— Все наши. Какво е, Колчо? — попита бай Мичо.
— Вива! Да живей! Радост и слава! Радвайте се, братя! Полудейте и аз ще полудея! — викаше Колчо като безумен, хвърли си феса нагоре, пляскаше с ръце, скачаше един аршин високо, напипа случайно бай Мича и взе да го целува по устата, по бузите, по ушите, по рамото… и да го дави. Бай Мичо се оттегли постреснат. Тоя неестествен, исторически припадък от радост порази всичките. Помислиха, че е изхвръкнало витлото на бедния слепец.
— Какво ти е бе, Колчо? — попита състрадателно докторът, като диреше в лицето му симптомите на бясна лудост.
— А бе не сещате ли се бе? Жив е! — викаше Колчо, като се хвърли въз доктора сега. — Вива! Графчето ми е живо.
— Как? Бойчо?
Това питане изхвръкна в същия миг из десет уста.
— Жив е бе!
— Колчо, вшутяваш ли се, или те е излъгал някой? — каза бай Мичо строго.
— А бе жив, жив, бай Мичо! Стисках му ръката, милвах го по бузите, слушах му гласеца, видях го почти! Не вярвате ли още?
— Дека е?
— При вратнята чака, а мене прати да ви предизвестя… Напипа ме току като отварях. По ръцете го още познах…
В тоя миг видяха, че дворната вратня се поотвори и влезе селянин. Той беше с опърпана шапка, увит в широка селяшка козяница и с две пилета в ръка. Едното му око, вероятно болно, кърпа превързваше.
В други случай никому нямаше да хрумне на ума, че тоя селянин е Огнянов. Сега го познаха изведнъж всичките. Те го познаха с духа повече, отколкото с очите.
Мичо изскокна на вратата и извика спокойно уж:
— Бай Петко, ела, ела, да видим какво правите.
Но гласът на бедния подпредседател беше схванат и глух, като че го стискаше някой за гръкляна.
Огнянов мина бавно двора, разкалян от дъжда, качи се тежко по стълбите и каза дебело:
— Цървулът ми ще ви омаца одъра, бай Мичо, ама прощавай…
И Огнянов влезе в стаята.
Спуснаха се, запрегръщаха възкръсналия. Разпитвания, възклицания, излияния, чудо радост! Огнянов остаяше най-спокоен, повидимому.
Когато се уталожиха, бай Мичо просълзен каза:
— Председателю, заеми си мястото, заседанието не се е свършило!
— Приемам, но само за днес — каза Бойчо усмихнат и седна в къта.
Сега видяха, че и нему очите бяха засълзили. Това беззаветно горещо участие на другарите му по дружба и по идея го покърти до дъното на сърцето.
Бай Мичо посочи Кандова и каза:
— Ето и Кандов ни стана днес брат.
Огнянов срещна погледа си с Кандовия.
— Господин Кандов, България заслужава да се потрудим за нея.
— Даже да умрем — отговори Кандов.
А бай Мичо се любуваше на Огнянова и не можеше да му се нарадва.
— Няма да те дадем сега лесно, Бойчо — каза той и излезе на пруста. — Велизарие! — извика той там. — Донеси двайсет цепеници от избата и ги нареди тука!
Син му донесе двайсет пушки из скривалището и ги изправи зад вратата.
— Заключи сега вратнята с ключа и с катанеца.
IX. Огнянов председателствува
Заседанието, под ръководството на Огнянова, се продължи.
Каблешков си отиде. Него го беше втресло.
Много важни въпроси се разгледаха. Между тях въпросът за защитата на града, защото жителите му бяха постоянно нащрек, плашени от мълвата за турско нападение. Ганчо Попов бе натоварен с устройството на тайната стража, която нощя щеше да пази краищата на града. Приеха се още разни предпазителни мерки за приспиване бдителността на полицията. Прочете се писмото от панагюрския комитет. То беше дълго и съдържаше куп наставления, заповеди, разпореждания до комитета, действията на който трябваше да хармонират с общия план на организацията на въстанието. То носеше подписа на Бенковски. Странджов представи сметка за куршума и барута, които е приел и раздал, както и за склада на пушките, недоплатени още и затова задържани в К.
— Значи, въоръжението добре отива — забележи Огнянов.
— Можем да посрещнем цял табор с огън и да се държим двайсет дена на шанцовете — каза поп Димо.
Шанцове никакви нямаше, разбира се; попът наричаше така ниските загради на бостаните извън града.
— Но ако ни бият с топове? — попита Недкович.
— То лошо! — каза поп Димо угрижен.
— И ние можем да поставим — забележи господин Фратю; — аз на драго сърце давам нашия дървен кутел. Той ще гърми като круп… Така да дадат и други! Така ще стане цяла артилерия. — И Фратю изгледа гордо наоколо си.