— От твоя кутел нищо не става… Да сбираме пукнати кутли от бабичките, то е смешно даже да се говори — възрази Огнянов; — а пък топове че трябват, трябват. Единият им гърмеж действува страшно на неприятеля… Могат да се направят топове от черешови дънери, извъртени хубаво и обвити здраво с обръчи. Такива топове е имало и в поляшките въстания.
Мнението на Огнянова се одобри и прие едногласно.
— Букчето ще ги работи — каза Мичо.
— Букчето? Та ние се знаем — извика Огнянов.
— Познаваш го, кацаря? Той е славен! — каза докторът.
— А черешови трупове? Кой ще си даде черешите да му ги отсекат? — попита Врагов.
— Ах, това е дребна работа — каза Недкович; — аз се наговарям с тая грижа!
— Прието, с устройството на артилерията се натоварва Недкович — каза Огнянов засмян. — Сега да минем на друг въпрос. Какво имаме още, Ганчо?
— Имаме най-главното: въпроса за парите. Николчо ни прати хабер от К., че ние трябва най-късно утре да доплатим пушките и тозчас да ги приберем и донесем тука: той се страхува да стоят повече в магазията му… Бои се, че подушили нещо турците.
— Това е важно-каза Огнянов, — трябва да побързаме… Може да си изтегли тоя човек страшно, ако се хване оръжието, па и други…
— Остави, ами стоте лири, които изпратихме, отиват на вятър — забележи Соколов.
— Трябва да освободим по-скоро пушките и да ги скрием тука през нощта… Колко лири трябват още? — каза Огнянов.
— Без малко двесте лири.
— Имаме ли ги? — попита Огнянов.
Комитетът се зае живо за този въпрос. Предлагаше се от волни помощи да се събере сумата. Това се отхвърли като неосъществимо. Мичо Бейзадето предложи да се вземат школските пари и после да ги повърне бъдещето княжество на общината, но и това предложение падна. Тогава се предложи заем у Курката, като подпишат всичките. Но и това предложение се провали надолу с главата, като най-неприемливо. Въпросът за парите задави всички други, но изход не виждаха.
Всички тия работи, които сега възбуждат усмивка, тогава се мислеха и вършеха от хора инак сериозни. Обаятелният блясък и новостта на предприятието, гледано през призмата на въображението, замъгляваха разсъдъка им. Само фанатическата вяра в едно нещо докарва до такова заслепление ума.
Огнянов слуша всички тия разговори намръщено.
— Аз ще ги намеря парите! — каза той изведнъж.
Всички го изгледаха учудени.
— Отде ще ги вземеш? — попита Врагата неволно.
— То е моя работа — отговори Огнянов.
Тоя ответ пресече смелостта за други питания.
Ганчо Попов поиска думата.
— Господа, вече е късно, та преди да се дигне комитетът, нека свършим и тая работа. Има някои нови членове, които не са се още подписали на протокола на съзаклятието. Нека заповядат да си турят имената.
И той положи дивита пред тях.
Новите членове бяха Врагата, господин Фратю и Кандов.
Последните двама подписаха без колебание, но първият стори това не без вътрешна борба.
— Братя — обърна се той смутено, — ами ако се хване тая книга? Отивам си за права бога…
— Как за права бога? Не си ли съзаклетник и революционер? — попита Франгов.
— Такъв съм, братя, но аз имам къща.
— И ние имаме — туряй там името си, да има черно на бяло — каза поп Димчо сърдито.
— Врагов, срамота! — извика Огнянов строго.
Врагата подписа със съкрушен вид. Но вместо „Христо Врагов“, както в търговските си писма, той се подписа с изменени слова: „Ристо Врагата“, както произнасяха името му. Той употреби тая хитрост за всеки случай…
X. Един шпионин през 1876 година
Навън беше се стъмнило съвършено.
— Господин председателю — обади се Кандов, който досега мълчеше, — искам думата!
— И аз щях да я искам — отзова се господин Фратю: — за да предложа да се вдигне заседанието. Обадиха се и други, които подкрепиха Фратя.
— Искам думата! Аз ще направя едно друго предложение — за Стефчова! — повтори студентът натъртено.
— Добре, че се сетих — пресече го Франгов, — днес Стефчов е бил на конака при бея, двама със Заманова… А неговият човек, Рачко Пръдлето, е обикалял тъдява и е надничал, като сме влазяли из малката врачка на градината.
— Рачко? — каза неволно Огнянов. — Аз го познавам тоя идиот, в Карнарския хан…
— Как, истина ли е, че си го вързовал?
— Той разказваше такава една история, но кой го вярваше? Нали знаехме, че си умрял? Той е халосан малко.
— Истина е, каквото ви е разправял — каза Огнянов, който днес в краткото изложение на приключенията си пред комитета не бе се сетил и за тая дребна случка; — но това оставете настрана… Та Стефчов шпионира още, по старому? Ах, тоя мерзавец! — И лицето на Огнянова кипна от негодувание.