— Искам думата! — извика Кандов.
— Кандов, говорете! — каза Огнянов.
— Аз най-положително зная, че Стефчов е предал Огнянова и той е виновник за толкова нещастия! — каза студентът.
Очите му светнаха като два въглена сега и той ги впери въпросително в Огнянова.
— Не е, не е Стефчов — Мунчо е-възразиха всички.
— Лъжете се страшно, господа! — и студентът, като скочи прав, изложи им с развълнуван глас откритието, което бе направил случайно. Той подкрепи думите си с необорими доказателства.
Сега всички пламнаха от необуздан гняв. Сърдити викове и псувни се раздадоха. Стефчовото було бе свалено.
Огнянов се наведе с бурни бръчки на челото.
— Право имаше Бенковски, дето казваше, че сме баби.
— Ето и тая вечер ни е шпионирал!
— Кой знае какво ни се върти над главата.
— Ние действуваме така открито и така се разгащихме, щото ме е страх — каза Франгов.
— Огнянов, кажи своето мнение! — обърна се Соколов.
Огнянов, на минута унесен в някакви размишления, трепна, па каза:
— Моето мнение е, че направихме голяма будалащина, дето още на времето не отнехме на Стефчова възможността да върши предателства.
— Чрез какъв начин можехме да сторим това? — попита поп Димо.
— Чрез унищожение — смърт.
— И революционният устав само такова наказание предвижда — забележи Попов.
Възцари се мълчание.
— Господа! Аз предлагам услугите си да убия тия дни Стефчова! — извика студентът.
Всички изгледаха зачудено Кандова.
— Кандов! Ти бързаш! Стефчов е мой, други няма право! — извика докторът. Очите му горяха от дива злоба.
— Как! — извика с отчаян глас Кандов. — Аз пръв предложих и аз пръв открих престъплението му.
— Стефчов е моя жертва и аз никому я не давам — избъбра мрачно Соколов.
Кандов протестуваше.
— Жребий! Жребий! — развикаха се някои членове.
Но нито Кандов, нито Соколов пристаяха да теглят жребий. Всеки се страхуваше да не изтегли празно. Гаче се касаеше не за убиването на един човек, а за добиването на един трон.
Тогава Огнянов каза авторитетно:
— Ако е въпрос кой има повече право да унищожи тоя предател, то аз го отнимам и на двама ви. Аз съм негова жертва, аз имам първенство над вас. Но аз имам едно възражение: това убийство може да повреди на делото ни, аз го намирам несвоевременно. Предлагам ето какво: наказанието на Стефчова да се извърши в първия ден на революцията. Стефчов да падне първа жертва.
Това мъдро предложение се одобри.
Кандов остана попарен. По Соколовото лице се изобрази тържествующе самодоволство; няколко минути той остана замислен, чужд на разговорите и с поглед устремен в пространството. Най-после погледът му светна необикновено, две страшни бръчки сбраха челото му и на устните му затрептя някаква демонска усмивка.
И той скокна бързо и излезе навън, та прати известие на Неча Павлюв да не пуща тая нощ Клеопатра; тя му беше потребна за Стефчова! Защото такава ужасна смърт той намисли за предателя.
Когато, след една минута, той се завърна, завари, че приказка ставаше за Заманова.
— Завчера го срещнах — дошъл от Пловдив — казваше Ганчо Попов. — Из един път ме приближава и право ти куме в очи: „Как отива вашата работа?“ — попита и ми смигаше да се сетя каква работа. И толкова запитва, за да изкопчи някоя дума. Аз станах вир-вода, доде бях с него… Мене ме въжди: тоя проклетник е подушил.
— Дявол да го вземе тоя погански син — каза Мичо ядосан; — роднина ми е, но се гнуся като от леш.
— Колко майки е разплакал тоя изверг! — каза поп Димчо; — който го премахне, до шия да бъде в грехове затънал, ще стане чист като ангел пред бога… — И поп Димчо навири благочестиво една плоска с ракия, която извади из пазвата си, па я подаде на Странджова.
В туй време чукна се силно вратата.
Всички трепнаха. Призракът на едно предателство се изпречи пред тях.
Соколов грабна револвера и се затече при вратата.
— Кой тропа? — попита той.
Един тих глас се обади:
— Отворете!
— Заманов дохожда — пошъпна булка Мичовица.
Колкото ниско и да се казаха тия думи, зловещото име стигна до ушите на членовете. Те настръхнаха.
Докторът заметна пак вратата, отиде при куностаса и разтвори едно писмо, да го чете на кандилото.
Подир една минута той се извърна към дружината с твърде изменено лице. Бузите му се бяха почти слепнали от уплашване и прехласване. На всички се преметнаха сърцата.
— Издайничество? — попитаха всички очи.
— Какво е това писмо? — попита Огнянов.