— Наше писмо, което завчера изпратихме за панагюрския комитет; връща ни се сега. На, сами вижте от кого.
И той подаде писмото на Огнянова.
— Чети тук тия редове! — прибави той и посочи от лява страна на подписа. Огнянов прочете следующето:
„Господин председателю!
Зле струвате, дето ръсите кореспонденцията си по пътя, та я намира кир Стефчов. Днеска взех от ръцете му това писмо у бея, комуто превеждахме на турски оттатъшната страница с белладоната; а тая страница аз самичък после четох у себе си над едно мангалче, затова се не безпокойте. Виеше се и друга буря над главите ви тая вечер, но се пръсна. Благодарете на мене! Събирайте се само другаде и по-тайно. Добър успех и победа!
Българският предател и шпионин:
Сега втрещаването стана общо.
Как е паднало това писмо в Стефчови ръце? — попита Огнянов с негодуване, подир първото смайване.
— Пенчо го взема да го даде на нашия писмоносец и го е изпуснал, види се — обясни докторът. (Действително писмото беше паднало на улицата днес, когато слугинята на чорбаджи Юрдана изтърсваше из прозореца Пенчовото сетре. Пенчо не бе съгледал още, че липсва из пазвата му.)
— И Стефчов да го намери! Кажи сега, че не съществува фаталност! — каза Кандов.
— И че няма провидение! — прибави Недкович.
— Провидение в лицето на един шпионин! Иди и помисли, че в Заманова имало толкова честност! — каза Франгов.
— Види се, че ние му дължим повече от това, което знаем — забележи Ганчо Попов; — той споменува още за някаква буря — дали не сме щели да бъдем нападнати тука и уловени?… Нали чухте, че Стефчов е бил в конака и негов човек ни е шпионирал, като влазяме?
— Та у тоя човек имало благородство! — учуди се Огнянов.
— И голям патриотизъм, както видите. Като отървава нас, той излага и себе си с подписа си — каза Недкович.
— Господа — извика с тържествен глас Огнянов, — това е знамение на времето! Когато и турските официални шпиони стават патриоти и наши съюзници, то значи, че ние работим в един велик момент, че народния дух е приготвен и народът е узрял за една велика борба!
— Заманов за мене е светец сега — забележи покъртен бай Мичо.
И по всички лица, преди малко тъй настръхнали, сега се появи спокойствие и бодрост. Трябва да кажем, че тоя клетник Заманов в действителност не беше сторил никакво политическо предателство досега. Въпреки мълвата той беше прегърнал шпионската кариера с едничката цел да скубе пари и от турци, и от българи. За да повлияе и на последните, той не броеше заплашванията, но по-далеч не отиваше. Самолюбието беше умряло в него, но съвестта остаяше жива. Очевидно, нещастният не беше създаден за шпионин, но пагубни обстоятелства го бяха тикнали в тоя кален път. Нека кажем, че преди да върне писмото в комитета, той беше хитро убедил бея да отложи нападението.
Той умря на заточение в Азия, тъкмо когато се подписа в Сан Стефан амнистията…
XI. Викентий
Огнянов каза лека нощ на другарите си и се упъти из улицата, която извеждаше на края на града. Скоро той се намери извън него и улови манастирския път. Около му природата дълбоко вече спеше. Орешаците и шубръките край пътя, мътно елени с другите предмети, шушнеха сънливо; глухото бухтене на далечните планински скокове се разливаше из тишината като исо на някоя нечуена серафимска песен в небесата. Тъмният грамаден облик на Стара планина, докарван близко от нощния мрак, се издигаше мълчаливо в звездите.
Огнянов се спря при голямата манастирска порта и потропа. След малко един ратай попита кой е и му отвори. Той се назова чичо на дякона. Две силни манастирски псета се хвърлиха въз нощния гост, но като го познаха, завъртяха опашките си. Той мина тихо и втората манастирска врата, която води към вътрешния двор, мина край двете тополи и чукна на вратичката на дяконовата килийка.
Тя се отвори.
— Кой си? — попита дяконът, като не позна из пръв път Огнянова така предрешен; па изведнъж се хвърли на врата му.
— Бойчо, Бойчо, ти ли си? — И бедният Викентий се просълзи от радост. Той го обсипа с въпроси. Огнянов му разправи вкратце всичко, па завърши:
— Но аз ида при тебе за друга работа, не да ти разказвам историята си.
Викентий го погледна позачуден.
— Наистина, какво те гони насам по тоя час?
— Бъди спокоен, сега не ти прося прибежище, както преди една година, а друга една услуга — не за мене, а за делото… Един подвиг ще ти искам.
— Казвай — каза Викентий тревожно.
— Отец Йеротей какво прави?
— Влезе в черква на молитва, както всякога — отговори зачудено Викентий на въпроса.