Огнянов помисли.
— Ще се забави ли там много?
— Обикновено се бави до три и половина часа — това му е правилото. Сега часът е два. Защо пита?
— Ти знаеш де му стоят жълтиците, нали?
— Знам. Защо?
— Седни, да ти кажа защо.
Дяконът седна и впери очи в госта си.
— Трябва да внесем за пушките двесте лири непременно. Те са необходими за организацията. Ако не изтеглим тия пушки от К. утре, опасно е… Трябва да се намерят. И аз обещах на комитета, че ще ги доставя.
— Какво мислиш? — попита дяконът.
— Трябва да вземем тия пари от отца Йеротея!
— Как, от него да ги искаме?
— Аз не казвам това, той няма да ги даде сам.
— Ами?
— Казах ти, да ги вземем.
— Да ги откраднем сиреч? — извика дяконът.
— Да! Нему му не трябват пари, а на народното дело са необходими. Трябва да ги вземем — или откраднем, както щеш го кажи.
— Как, Огнянов, кражба?
— Да, кражба… свещена.
Дяконът гледаше изтръпнал Огнянова. Това предложение, което нагло противоречеше на честните му правила, го приведе до изумление. То щеше да го възмути, ако беше от другиго. „Кражба свещена!“ Той пръв път в живота си чу подобно нещо — и от най-честния човек! Тоя Огнянов сега ставаше за него по-загадочна личност, която го опленяваше и подчиняваше на волята си. Той и сега беше под удара на страшното му обаяние.
— Какво мислиш, отче Викентие? — попита строго Огнянов.
— Ти ме съветваш нещо невъзможно. Аз не мога да се реша да окрам, като разбойник, покровителя си. Това е безчестно, господин Огнянов.
— Освобождението на България безчестно дело ли е? — попита Огнянов, като го стреляше с очи.
— Не, честно.
— Тогава и средствата, които му служат, са честни.
Дяконът чувствуваше, че имаше работа с един мощен противник, но той искаше да се бори упорито.
— Но представи си, аз трябва да окрам благодетеля си, който ме обича като син; аз трябва да обера един благороден старец, още и родолюбец, и душата ми се възмущава… Тури се на мое място, и ще разбереш колко тая кражба е безбожна…
— Тя е свещена!
— По-добре да го помолим, може да даде.
— Отец Йеротей е калугер и пари не дава лесно.
— Да го помолим, кой знае? Може да извади да даде… — настояваше Викентий с умолителен тон.
— За да го помолим, трябва да му разправим всичката работа… а той е много ближен с Юрдана Диамандиев… Кога слазя в града, право у него ходи… После, аз знам, че няма да даде; само ще изгубим скъпо време. Бързай, Викентие!
— Но това е ужасно! Как ще го гледам утре в очите? И когато открие, че липсват парите, а това ще бъде непременно, той мене ще подозре: той знае, че само аз му знам тайните…
— Ти няма да чакаш да те подозира, нито да го гледаш в очите, като осъден — отговори Огнянов.
Дяконът опули очи.
— Как? Ти ще ме съветваш да бягам подир това?
— Напротив, ти още утре трябва да коленичиш пред него и да му се изповядаш… Ако е благороден и родолюбив старец, както го представяш, той ще те прости. И аз вярвам, че по-лесно ще му бъде да прежали парите си, когато ги изгуби, отколкото сега, когато дрънкат в ковчега му.
Викентий се замисли дълбоко. Той цял беше под впечатлението на Огняновите слова. Той виждаше добре, че няма да надделее в тая неравна борба.
— Решаваш ли, отче Викентие?
— Но мъчно нещо бе, брате — каза дяконът почти плачевно.
— Като се решиш, лесно е.
— Но аз не съм крал!
— И аз не бях убивал. Но когато стана нужда, убих двама души, като две мишки. И забележи, че аз имах два въоръжени звяра пред себе си.
— Именно, твоето е било по-лесно: ти си имал два звяра пред себе си, а аз имам един благодетел, един беззащитен старец, който ми се доверява като на себе си.
— Та и ти няма да го закачиш с пръст. Решавай, дор е време. „Време иде, време бежи, векове са крилати“, казва Раковски. На, вземи за пример Раковски: той обра Киприановския манастир, дето гостуваше, за да устрои легиона… Имай кураж, Викентие! Огнянов няма да те съветва подлости.
— Ох, чакай да се съвзема! — каза Викентий и си подпря главата с ръце.
Огнянов мълчаливо го поглеждаше. Борбата у Викентия не беше дълга. Той издигна глава и каза:
— Ще ида! — и изпъшка.
— Отде ще влезеш?
— През вратата, разбира се.
— Как, отец Йеротей оставя отключено?
— Не, но моят ключ става на вратата му. Случайно узнах това: аз му я отворих, когато си беше изгубил своя.
— А ковчега му как ще отвориш?
— Ключът стои в пазвата на моравата му ентерия, която сега е окачена на стената… А ако го няма, ще строша ковчега… Той никога не излиза из черквата преди три и половина часа. Остая ми още час… Ох, Бойчо, да те порази…
— Слушай, вземи си и ножа!