Алисън и Род бяха склонни да напуснат Ню Йорк, който постоянно им напомняше за смъртта на Бетси Пауъл. Няколко години след като се преместиха в Кливланд, братовчед й се пенсионира и те поеха аптеката. Сега имаха широк кръг от приятели и никой никога не ги питаше за убийството след абсолвентската галавечер.
Съпругът й Томас Кимбъл си бе спечелил прякора Род — ще рече светкавица — на терена: един спортен коментатор обяви, че се придвижва невероятно бързо. След злополуката Томас се постара прякорът да не се превърне в нещо, което постоянно да му навява горчивина.
Сутрин работата им беше относително спокойна, но следобед се увеличаваше. Разполагаха с двама асистенти, наети почасово. Именно те зареждаха полиците и поемаха касата, но днес дори с тяхна помощ денят се оказа доста тежък и докато затворят в осем, и той, и Алисън бяха смъртно уморени.
Беше започнал да вали студен бръснещ дъжд. Алисън настоя Род да използва инвалидния стол, за да стигне до колата.
— И двамата ще подгизнем, ако си с патериците — настоя тя леко раздразнено.
Много пъти през годините той се опитваше да събере кураж и да й предложи да го остави, да си намери някого и да води нормален живот; ала така и никога не събра смелост да изрече думите. Не си представяше живота без нея, както не си го бе представял и през всичките тези години.
Понякога си припомняше думи на баба си, изречени преди много години.
„При повечето двойки един от двамата е много по-влюбен от другия и е най-добре, ако това е мъжът. Така бракът има по-голям шанс да просъществува докрай.“
Род нямаше нужда да му казват, че в случая с Алисън той е по-влюбеният. Беше почти сигурен, че тя не би приела предложението му за брак, ако не беше включил и готовността си да я прати в медицински университет. После, след злополуката, нейната почтеност не й позволяваше да го напусне.
Обикновено Род избягваше да мисли в тази посока, но днес, след получаването на писмото, го връхлетяха толкова много отминали неща: абсолвентската галавечер, снимките на четирите момичета по първите страници на вестниците, циркът, в който пресата превърна сватбата им.
Стигнаха до колата и Алисън предложи:
— Род, нека аз да карам. Знам, че изпитваш болка.
Тя държеше чадъра над главата му и когато отвори вратата, той се настани на мястото до шофьора без възражения. За нея беше непосилно едновременно да затвори чадъра и да сгъне инвалидния стол. Наблюдаваше я съчувствено, докато дъждът се стичаше по лицето и косите й. Най-после тя седна зад волана и се обърна към него.
— Ще го направя. — Обяви го с решителен тон, сякаш очакваше Род да се противопостави. Той не отвърна нищо. Тя изчака доста, преди да запали двигателя. — Няма ли да има коментар?
Едва тогава той долови известен трепет в гласа й.
Не възнамеряваше да сподели какво мисли. С дългата си кестенява коса — в момента мокра и увиснала под раменете — Алисън изглеждаше така млада и уязвима. Изглеждаше доста изплашена. Не, поправи се той — направо ужасена.
— Ако другите приемат да участват в програмата, а ти откажеш, ще изглежда лошо — промълви той тихо. — Мисля, че е редно да отидеш. Ние да отидем — поправи се той бързо.
— Миналия път извадих късмет. Този път може и да не стане така…
До края на пътуването не продумаха повече. Къщата им, изградена като ранчо, за да е подходяща за неговия недъг, се намираше на двайсет минути път с кола от аптеката. Дъжд повече не ги валя, защото в гаража имаше врата, която водеше направо към кухнята. Вече вътре, след като свали мокрия си шлифер, Алисън се отпусна на фотьойл и зарови лице в ръце.
— Род, толкова съм изплашена. Никога не съм споменавала, но вечерта, когато си легнахме след галавечерта, аз лежах и си мислех колко силно мразя Бетси и Роб Пауъл. — Поколеба се за миг, но продължи: — Не е изключено да съм се разхождала насън през онази нощ и да съм влязла в стаята на Бетси.
— Мислиш, че си била в стаята на Бетси през онази нощ?! — Роб пусна патериците и придърпа стола си по-близо до Алисън. — Има ли вероятност някой да те е видял?
— Не знам.
Алисън се отдръпна от прегръдката му и го погледна. Големите й кафяви изразителни очи бяха нейната отличителна черта. Сега от тях се стичаха сълзи и тя изглеждаше беззащитна и безпомощна. Последва въпрос, който Род никога не бе очаквал да чуе от съпругата си:
— Род, не е ли истина, че винаги си ме смятал за убийцата на Бетси Пауъл?