През годините Роб се научи да разчита нюансите на бегло безпокойство върху почти каменното изражение на Джейн. С влизането в хола си даде сметка, че в момента са се появили.
— Госпожа Моран щяла да дойде, господин Роб — подхвана Джейн. — Дано не възразявате, задето питам, но значи ли, че предаването ще се осъществи?
— Не възразявам, но всъщност не знам.
Докато отговаряше обаче, си даде сметка, че въпросът на Джейн наистина го раздразни, защото долови в него известно неодобрение.
Разполагаше с достатъчно време, за да облече спортна риза с дълъг ръкав и да слезе отново долу, преди на входната врата да се звънне.
Часовникът отмери четири удара. Запита се дали съвсем точно е преценила пътя си, или е пристигнала по-рано и е изчакала в колата.
Беше от онези напълно несъществени въпроси, които Роб Пауъл бе забелязал, че минават през ума му напоследък. Май го наричаха „отнесеност“. Дори си даде труда да провери значението на думата. То гласеше: „Впускане в безплодни фантазии или бленуване; разсеяност“.
Хайде престани, смъмри се Роб и се изправи. Помоли Джейн да въведе Лори Моран в библиотеката, а не в кабинета му. Бетси обичаше английския ритуал да се пие чай в четири часа. След смъртта й той го поизостави, но днес му се стори подходящо отново да го изпълни.
Пак съм на път да се отнеса, отчете той. В този момент Джейн влезе в стаята, следвана от Лори Моран.
Още когато дойде в дома му миналия месец, Роб забеляза, че тя е привлекателна жена, но сега, застивайки за миг на прага, той си даде сметка, че тя направо е красавица. Косата й с нежен меден оттенък се спускаше по раменете. Вместо костюма с панталон този път беше облякла пъстра блуза с дълъг ръкав, а колан пристягаше в талията черната й пола. Черните й лачени обувки, за разлика от модата в момента, не бяха с безумно високи токчета.
За втори път седемдесет и осем годишният мъж оцени привлекателната й външност.
— Влезте, госпожо Моран, влезте — покани я той сърдечно. — Няма да ви ухапя.
— Не от това ме е страх, господин Пауъл — усмихна се Лори и се настани на кожения диван срещу неговия фотьойл.
— Помолих Джейн да приготви чай — добави той. — Поднеси го сега, ако обичаш, Джейн.
— Много мило от ваша страна.
Наистина е мило, помисли си Лори.
Тук и при толкова голям залог се затрудняваше да остане спокойна. Четирите жени, звездите на абсолвентската галавечер, щяха да струват на този човек не един, а почти два милиона долара, за да се появят в предаването.
Лори възнамеряваше да заговори направо, след като Джейн излезе.
— Ще се опитам да направя нещата по-лесни за вас — изненадващо я изпревари Пауъл. — Възникнал е проблем. Не се налага да съм особено проницателен, за да схвана връзката му с парите. Някое от четирите момичета — сега вече жени — смята, че не плащаме достатъчно, за да ги примамим да се изложат на обществен показ.
Лори се поколеба няколко секунди и промълви:
— Точно така.
Пауъл се усмихна.
— Чакайте да отгатна коя е. Не е Клеър. Отказва да й помогна, откакто Бетси почина. Когато узнае, че съм й оставил значителна сума в завещанието си, няма да се впечатли. Дори е възможно да ги даде за благотворителност. Бяхме доста близки, но Клеър бе близка и с майка си. Смъртта на Бетси покруси Клеър. По някакъв начин това стана моя вина. Не казвам обаче, че ме мисли за убиец на майка си. Колкото и да беше ядосана, знаеше, че това е невъзможно, но според мен неволно негодуваше за времето, което Бетси прекарваше с мен. — Изгледа Лори продължително и бавно продължи: — Нина Крейг, струва ми се, настоява да получи още пари от нас. В това отношение прилича на майка си. По едно време излизах с Мюриъл Крейг. Привлекателна жена, но безмилостна по характер. Не заради Бетси се разделих с нея. Просто беше неминуемо да се случи. Чисто съвпадение е, че стана горе-долу по едно и също време.
Джени влезе и прекъсна разказа му. Постави подноса с чай на масичката между дивана и фотьойла на Робърт.
— Да налея ли, господин Пауъл? — попита тя, но вече пълнеше чашата на Лори.