„Останалото, както се казва, е история“, пишеше в заключителния абзац на статията. Робърт Пауъл твърдял, че било любов от пръв поглед. Той и Бетси Бонър се оженили три месеца по-късно.
„Актрисата Мюриъл Крейг се стараеше да се прави на безразлична, но запознати със случая твърдят, че била бясна на дъщеря си Нина, защото тя поканила Клеър и майка й на масата им в ресторанта.“
Така беше, спомни си Клеър, докато следваше пиколото към асансьора. Горката Нина.
Апартаментът се състоеше от голяма всекидневна и спалня, обширна баня и будоар в пастелни тонове. Беше хубав и навяваше спокойствие.
Клеър даде бакшиш на пиколото, обади се на обслужване по стаите и разопакова единствения си куфар. Решила бе да вземе само трите тоалета и набора си от новопридобити гримове.
Лори Моран бе изискала чрез имейл размерите на Клеър — трябвали й за корекции на дрехите.
Какви корекции на дрехите, се бе удивила Клеър, като прочете имейла. Защо е необходимо да се правят корекции на дрехите ми?
Но много скоро се разбра. Моран щеше да осигури вечерни рокли, подобни, но не съвсем същите като онези отпреди двайсет години на галавечерта.
Щяха да направят възстановка на сцени от филмите: как четирите вдигат чаши за наздравица; как са се прегърнали през кръста; как позират пред камерите.
„Изглеждам добре — помисли си Клеър. — Вече толкова съм заприличала на скъпата си майка.“
Тихо почукване на вратата й подсказа, че поръчаната пилешка салата и студеният чай са пристигнали.
Но докато хапваше от салатата и отпиваше от чая, Клеър си даде сметка, че не е толкова храбра, за колкото се смята.
Нещо й подсказваше да не осъществява плана си.
Това са нерви, опита се да си вдъхне увереност тя, просто нерви.
Ала не беше само това, имаше и нещо друго.
Вътрешният й глас повтаряше като барабанен тътен: Не го прави. Не го прави. Рискът е прекалено голям!
13.
Пътуваха дълго от Кливланд до летище „Уестчестър“. Силна буря принуди машината им да стои на пистата два часа и макар да пътуваха с частен самолет, пак нямаше много място за раздвижване. Това се отрази доста зле на гърба на Род. В един момент Алисън даже предложи да се откажат от начинанието.
Род възрази:
— А ли, това е шансът ти да получиш образованието, което винаги си искала. Средствата от Пауъл и студиото възлизат на триста хиляди долара. Ще стигнат за медицинския университет и всички допълнителни разходи. Цял живот мечтаеш да учиш медицина и да се посветиш на изследователска работа.
„Дори да се прибирам вкъщи след лекциите, ще се налага през цялото време да уча. Какво ще прави Род тогава? А ако отида на общежитие, той ще напусне ли работата в аптеката, за да дойде с мен? А ако дойде, какво ще прави? — Тези въпроси се въртяха в ума на Алисън. — Вторият вариант означава аптеката да остане и без мен, и без него. Ще се наложи да наемем двама души. Дали ще е разумно…“
При кацането в Уестчестър ръчният й часовник показваше три часа. Изражението на Род говореше ясно колко силни болки изпитва. След като се придвижи с патериците от самолета до инвалидния стол, Алисън се наведе към него и прошепна:
— Благодаря, че предприе пътуването с мен.
Той успя да се усмихне.
Слава богу, шофьорът — червендалест петдесетинагодишен мъж с фигура на бивш боксьор — ги чакаше на терминала. Представи им се:
— Джош Дамяно, шофьор на господин Пауъл. Държеше да е сигурен, че ще пътувате удобно от летището до хотела.
— Колко мило от страна на господин Пауъл.
Алисън се надяваше презрението, което изпитва, да не е проличало в тона й. Сега, озовала се отново в Ню Йорк, калейдоскоп от спомени нахлуха в главата й. И двамата не бяха идвали в града от петнайсет години; именно тогава лекарите съобщиха на Род, че не му предстоят нови операции.
Пак по същото време парите им бяха привършили и семейството на Род теглеше заеми, за да ги издържа. В продължение на година Алисън посещава вечерно време необходимите курсове и получи удостоверение да работи като фармацевт. С радост приеха възможността да отидат в Кливланд, за да поемат аптеката на братовчед й.