Именно тогава Брет прояви истински интерес, припомни си Лори. Самият той живееше в окръг Уестчестър и знаеше случая: преди двайсет години четири момичета, израснали заедно в богаташкия Сейлъм Ридж, бяха завършили различни колежи. Пастрокът на едната — Робърт Никълъс Пауъл — дал тъй наречената абсолвентска галавечер в чест на четирите. Присъствали триста поканени в официално облекло, имало шампанско и хайвер, фойерверки и какво ли не. След събитието доведената му дъщеря и другите три момичета останали да преспят в имението. На сутринта съпругата на Пауъл — Бетси Бонър Пауъл — популярна и открояваща се четиресет и две годишна светска дама, била намерена удушена в леглото си. Убиецът така и не бил разкрит. Роб, както почти всички наричали Пауъл, вече навършил седемдесет и осем, продължаваше да е в отлична физическа и психическа форма и още живееше в същата къща.
Той така и не се оженил повече, отбеляза си мислено Лори. Наскоро в интервю за „Факторът О’Райли“ Пауъл обяви, че е готов да даде всичко, за да разгадае мистерията около смъртта на съпругата си. Споменаваше, че същото искат доведената му дъщеря и нейните приятелки. Всичките се опасявали, че докато истината не се разкрие, хората ще се питат дали някой от тях не е убиецът, отнел живота на Бетси.
„Именно тогава Брет ми даде «зелена улица» да се свържа с Пауъл и четирите абсолвентки, за да проверя дали са склонни да участват“, припомни си Лори в приповдигнато настроение.
Време беше да сподели добрата новина с Грейс и Джери. Вдигна телефона и извика двамата си асистенти. Само след минути вратата на офиса й се отвори със замах.
Грейс Гарсия, двайсет и пет годишната й административна помощничка, носеше къса червена вълнена туника над памучен клин и високи ботуши. Дългата й до кръста черна коса беше захваната на тила с шнола. Няколко измъкнали се кичура обрамчваха сърцевидното й лице. Тежък, но съвършено положен грим подчертаваше живите й тъмни очи.
Джери Клайн следваше Грейс по петите. Висок и слаб, той се настани на стол пред бюрото на Лори. Беше облечен в обичайното поло и лека вълнена жилетка. Твърдеше, че ще направи всичко по силите си, та единственият му официален тъмносин костюм и смокинг да му служат вярно поне двайсет години. Лори не се съмняваше в успеха му. Сега беше на двайсет и шест. Преди три години постъпи в студиото за летен стаж. Оказа се незаменим помощник-продуцент.
— Няма да ви държа в напрежение — обяви Лори. — Брет одобри проекта ни.
— Знаех си! — възкликна Грейс.
— Разбрах го по изражението на лицето ти, когато слезе от асансьора — не остана по-назад Джери.
— Изключено. Лицето ми беше непроницаемо — отсече Лори, преди да продължи: — За начало ще се свържа с Робърт Пауъл. Надявам се да приеме, а съдейки от интервюто, много е вероятно доведената му дъщеря и трите й приятелки също да се съгласят.
— Особено след като научат, че ще им платим добре, за да ни сътрудничат. Никоя от тях не разполага с пари — вметна Джери замислено, докато прехвърляше наум какви проучвания вече са направили за бъдещия сериал.
— Дъщерята на Бетси — Клеър Бонър — е социален работник в Чикаго. Никога не се е омъжвала. Нина Крейг, разведена, живее в Холивуд и си вади хляба като статист във филми. Алисън Шефър е фармацевт, държи малка аптека в Кливланд. Съпругът й се придвижва с патерици. Преди двайсет години станал жертва на автомобилна катастрофа. Виновникът е избягал. Реджина Калари се е преселила в Сейнт Огъстин, Флорида. Държи малка брокерска кантора. Разведена, с едно дете в колеж.
— Залогът е доста голям — предупреди ги Лори. — Брет не пропусна да ми напомни за провала на последните две шоута.
— А спомена ли, че първите две още се въртят? — попита Грейс възмутено.
— Не, и няма да го направи. Но усещам, че този път имаме потенциален трепач. Ако Робърт Пауъл се съгласи, готова съм да се обзаложа, че и другите ще го последват — заяви Лори и добави пламенно: — Или поне се надявам и моля да стане.
2.
Спрягаха първия заместник-комисар Лио Фарли от Нюйоркското полицейско управление като евентуалния следващ главен комисар. И тогава той най-неочаквано подаде документи за пенсиониране в деня непосредствено след погребението на зет си. Сега, пет години по-късно, Лио нито за миг не изпитваше разочарование от това решение. Вече на шейсет и три, той продължаваше да е ченге до мозъка на костите си. Беше възнамерявал да остане такъв, докато настъпи моментът за задължителното му пенсиониране, но нещо по-важно промени плановете му.