Но това се случваше рядко, а и той не се виждаше с една жена повече от два-три пъти.
Всичко това се въртеше в ума на Джейн, докато довършваше подготовката за нощта.
Последното й задължение за деня, когато господин Пауъл беше вкъщи сам, бе да му се обади, за да провери дали се нуждае от още нещо. После се оттегляше в апартамента си.
Тази вечер той седеше в големия фотьойл в кабинета си, с вдигнати върху отоманката крака; бе опрял лакти на страничните облегалки, а дланите му лежаха в скута. Телевизорът не беше включен, в близост не се виждаше нито списание, нито книга.
— Добре ли сте, господин Пауъл? — попита тя разтревожена.
— Просто мисля, Джейн — отвърна той и извърна леко глава. — Всички спални са подготвени, нали?
Джейн се постара той да не забележи раздразнението й, задето е допуснал, че някоя от стаите в къщата може да не е в идеален вид.
— Естествено, сър — увери го тя.
— Провери ги още един път. Знаеш, че съм поканил всички да преспят тук утре вечер. Ще им осигурим нещо средно между закуска и обяд, преди да ги изпратим по живо, по здраво да си вървят. — Веждите му се стрелнаха нагоре и той се усмихна загадъчно, но се постара тя да не види. — Ще бъде доста интересно, не мислиш ли, Джейн?
27.
Джош Дамяно живееше в друг край на града, само на петнайсет минути от имението на Пауъл, но в съвършено различен свят.
Сейлъм Ридж, в близост до богаташкото градче Рай, се насели в края на 60-те години от хора със средни доходи, които се настаняваха в дву- и триетажните къщи, построени от предприемачи.
Уникалното му разположение обаче — на трийсетина километра от Манхатън — бе привлякло вниманието на по-заможните. Цените започнаха да хвърчат нагоре. Скромните къщи бяха купени и съборени, а на тяхно място израснаха имения, подобни на това на Робърт Пауъл!
Някои от първоначалните обитатели не искаха да се преместят. Сред тях беше и Маргарет Гибни. Тя харесваше къщата си. На шейсет остана вдовица и преобразува горния етаж в самостоятелен апартамент.
Джош Дамяно беше първият и единственият й наемател. Сега, на осемдесет, Маргарет всеки ден благодареше на Бога за тихия приятен мъж, който изнасяше боклука, без да го моли, и дори ринеше снега вместо нея, ако беше вкъщи.
От своя страна Джош, след ранен брак с гимназиалната си любов, продължил четиринайсет неприятни години, остана очарован от начина, по който уреди жилищния си проблем и живота си.
Уважаваше и се възхищаваше от Робърт Пауъл. Допадаше му да го вози с колата. А към това се появи и нещо повече — обожаваше да записва разговорите на високопоставените клечки, когато господин Пауъл го пращаше с бентлито да вземе някои от тях за съвещание или обяд. Дори пътникът да бе сам, телефонните му разговори по мобилния често се оказваха полезни за господин Пауъл. Засечеше ли особено интересен разговор — например със замесена трета страна — Джош го пускаше на съответната важна клечка и предлагаше да му продаде записа. Не го правеше често, но се оказа доходоносно.
С времето, вместо да прослушва записите, господин Пауъл просто питаше Джош дали има нещо интересно в тях. Ако Джош отговореше „не“ — както направи със записите на абсолвентките — господин Пауъл му вярваше.
— Казаха само „здравей“ и „благодаря“, сър — увери Джош работодателя си, след като се върна от летището, откъдето прибра абсолвентките.
Леко разочарован, Робърт Пауъл само поклати глава.
В такива моменти Джош си спомняше как едва не изгуби работата си. Бе постъпил при господин Пауъл само няколко месеца преди Бетси Пауъл да почине. Впечатлението му от нея беше крайно неблагоприятно. Тя за коя се мисли? За кралицата на Англия ли, питаше се той, докато Бетси чакаше величествено той да й подаде ръка, за да й помогне да се настани в колата.
Седмица преди да почине, я дочу да казва на господин Пауъл, че според нея Джош хем е прекалено фамилиарен, хем му липсва необходимото достойнство за техен прислужник.
— Не си ли забелязал как се кланя, когато ни отваря вратата? Редно е да стои по-изправен.
Това разтърси Джош. Вече се бе приспособил към новата си работа, а и тя му допадаше. Престори се на шокиран и натъжен от кончината на Бетси, но всъщност изпита облекчение, защото нямаше да пълни повече главата на господин Пауъл с подобни глупости.
В деня на закуската господин Пауъл го изпрати да доведе Клеър Бонър. С малко повечко късмет има шанс тя да проведе телефонен разговор, помисли си той.