Вървяха на север по Лексингтън авеню. Вятърът се беше обърнал и сега духаше насреща им. Лио спря и още по-ниско нахлузи вълнената шапка на Тими върху челото и ушите.
— Един осмокласник вървял към училището днес и някакъв тип на колело се опитал да измъкне мобилния от ръката му. Видял го полицай и го дръпнал настрана — сподели Тими.
Не е било инцидент, в който е участвал човек със сини очи. Лио се засрами заради облекчението, което изпита от този факт. Докато не бъде заловен убиецът на Грег, искаше да е сигурен, че Тими и Лори са в безопасност.
Един ден справедливостта ще възтържествува, закле се мислено той.
Сутринта, секунди след като той пристигна, тръгвайки на работа, Лори подхвърли, че днес ще чуе решението за предложеното от нея риалити шоу. Лио отново се разтревожи. Щеше да научи новината едва вечерта. Докато пият втора чаша кафе, а Тими, удобно настанен в голямото кресло, разглежда книжка, тя ще обсъди с него случилото се през деня. После той ще поеме към своя апартамент на една пряка от тях. Държеше в края на деня Лори и Тими да разполагат с време един за друг, а за него оставаше удовлетворението, че никой не може да мине край портиера в сградата им, без преди това да звънне на този, при когото отива.
Ако одобрят проекта й за сериала, това ще е лоша новина, помисли си Лио.
Мъж със суичър и качулка, тъмни очила и брезентова торба в ръка изникна изневиделица, профуча край тях на ролери, почти събори Тими и блъсна млада жена в доста напреднала бременност на пет метра от тях.
— Слез от тротоара! — изкрещя Лио след кънкьора, който зави зад ъгъла и изчезна.
Зад тъмните очила засияха яркосини очи и мъжът се изсмя.
Подобни срещи подхранваха усещането му за мощ, когато буквално докосваше Тими и знаеше, че в даден ден ще изпълни заканата си.
3.
Робърт Никълъс Пауъл, вече на седемдесет и осем, изглеждаше и се движеше като мъж поне с десетина години по-млад. Гъста бяла коса обрамчваше привлекателното му лице. Стойката му продължаваше да е изправена, макар да не беше по-висок от метър и осемдесет. Имаше авторитетен вид — присъстващите веднага го забелязваха. Продължаваше да прекарва по цял работен ден — без петък — в офиса си на Уолстрийт, докъдето го караше отдавнашният му шофьор Джош Дамяно.
Днес, вторник, 16 март, Роб реши да се срещне с телевизионния продуцент Лори Моран в дома си в Сейлъм Ридж, а не в офиса си. Към съобщението за причината да го посети тя бе прибавила интригуващо предложение.
— Господин Пауъл, според мен, ако вие, доведената ви дъщеря и приятелките й приемете да се направи възстановка на абсолвентската галавечер, широката публика ще разбере, че е невъзможно някой от вас да е виновен за смъртта на съпругата ви. Бракът ви е бил щастлив. Всичките ви познати го знаят. Доведената ви дъщеря и съпругата ви са били изключително близки. Другите абсолвентки са влизали и излизали от дома на Бетси още от гимназията, а после — след брака ви с нея — винаги сте ги предразполагали да се чувстват добре дошли. Къщата ви е огромна и при толкова гости на събирането е напълно възможно някой натрапник да е останал незабелязан. За никого не са били тайна красивите и скъпи бижута на съпругата ви. Във въпросната вечер е била с изумрудени обици, огърлица и пръстен.
— Таблоидите превърнаха трагедията в скандал — бе отвърнал с горчивина Робърт Пауъл на Лори Моран.
„Е, тя скоро ще пристигне — каза си той. — Така да бъде.“
Седеше зад бюрото в обширния си кабинет на първия етаж. Големи прозорци гледаха към задните градини на имението. Красиви са през пролетта, лятото и началото на есента, помисли си Роб. Когато валеше сняг, голата пуста гледка донякъде се смекчаваше и дори понякога изглеждаше вълшебна, но в мрачен мартенски ден, когато короните на дърветата са оголени, басейнът е покрит, а павилионът в съседство е със спуснати кепенци, дори старателно обгрижваната скъпа екзотична растителност не смекчаваше пустеещия зимен пейзаж.
Роб, потънал в изключително удобния си тапициран стол, се усмихна на себе си — припомни си своя ревниво пазена тайна: беше убеден, че столът и това внушително антично махагоново писалище, покрито от всички страни със сложна дърворезба, придават още по-голям престиж на старателно култивирания от него образ. Започна в деня, когато седемнайсетгодишен напусна Детройт и отиде да следва в „Харвард“ със стипендия. Там разправяше, че майка му е колежански професор, а баща му — инженер. В действителност тя беше кухненска работничка в Мичиганския университет, а той — механик в заводите „Форд“.