А майка й отговори: „По-добре той да се разори, а не ние“, и се засмя.
„Колко нощи лежах на онзи диван и си мислех, че ако не бяха майка ми и пастрокът ми, той щеше да е още жив и всички да живеят в красивата къща в залива.
Ами Алисън? Толкова се труди, за да получи стипендията, а я загуби само защото майка ми държеше на всяка цена да влезе в някакъв си клуб!“
Клеър разтърси глава. Стоеше до прозореца с изглед към огромния заден двор. Дори с микробусите, паркирани отстрани, и Алисън и Род на пейката до басейна, гледката бе неподвижна като на пощенска картичка.
Именно тогава зърна някакво движение. Вратата на павилиона към басейна се отвори и набитият мъж, който се навърташе из градината напоследък, излезе.
Неговото присъствие наруши неподвижността на гледката и Клеър неволно потрепери. В следващия миг чу вратата на спалнята й да се отваря.
Робърт Пауъл стоеше на прага усмихнат.
— Нещо да направя за теб, Клеър? — попита той.
56.
Главен комисар Ед Пен не спа добре в нощта срещу вторник. Чувството на тревога, вдъхнато му от Лио Фарли, превърна и редките дремки в неспокойни и тревожни състояния. А и такива странни образи се мяркаха в подсъзнанието му… Някой се намира в опасност. Не знае кой. Влиза в голяма празна къща с пистолет в ръка и я претърсва. Чува стъпки, но не може да определи откъде идват…
След този сън Ед Пен се събуди в четири сутринта и повече не заспа.
Разбираше опасенията на Лио относно потенциалната опасност отново да събереш онези шестима души след двайсет години. Пен не се съмняваше, че някой от тях — Пауъл, икономката му, дъщерята на Бетси или една от трите й приятелки — е убил госпожа Пауъл.
Да, вратата към верандата е била отключена. И какво от това?
Възможно е непознат да се е смесил с тълпата. Но може и да не е.
Когато ги видя сутринта, у никое от четирите момичета — включително и у дъщерята — не долови и намек за истинска тъга от кончината на Бетси Пауъл.
Икономката пък само умоляваше да й разрешат да отиде в болницата да види „господин Роб“. Но бързо си даде сметка какво впечатление оставя и млъкна като риба, спомни си Пен.
А Пауъл? Малцина биха си причинили изгаряне трета степен по ръцете. Дори разливането на кафето да му е трябвало като прикритие, какви са били подбудите му?
Възможно е все пак да е икономката, съвсем възможно. Интересно беше, че и четирите момичета казаха едно и също: тя е викала „Бетси, Бетси!“ и е държала възглавницата в ръце.
Да, инстинктивно всеки би махнал възглавницата от лицето на Бетси Пауъл, но писъците на Джейн „Бетси, Бетси!“ навеждаха и на други мисли. Ед Пен научи, че когато Бетси станала госпожа Робърт Никълъс Пауъл и наела приятелката си Джейн за икономка, настояла да я нарича „госпожа Пауъл“.
Възможно ли е Джейн да е трупала огорчение през деветте години, през които от приятелка е била понижена в прислужница?
Ами градинарят? Нямаше криминално досие. Каква е логиката едно глупаво име да предизвика подозрения. Коя майка със здрав разум ще кръсти детето си Бруно, когато презимето му е Хофа, а случаят с отвличането на детето на семейство Линдберг все още се описваше по първите страници?
Е, все пак е по-добро от някои от имената, които хората дават на децата си в наши дни, отсъди Ед.
Нямаше смисъл да лежи повече. Най-добре полицейският комисар на участъка в Сейлъм Ридж да се захване за работа. Ед реши да намине към имението Пауъл по обяд, за да завари всички, докато обядват.
Надигна се. От другия край на леглото съпругата му се обади:
— Ед, хайде реши най-после: или заспивай, или ставай. Като се мяташ така, ме влудяваш.
— Извинявай, Лиз — промърмори той.
Ставайки, Ед Пен си даде сметка, че се разкъсва между две желания. Едното — някой да направи грешка и да се разкрие, че е убил Бетси Пауъл. Другото — не по-малко силно — утре, когато снимките приключат, както е по план, всички да се разотидат.
Неразгаданото престъпление беше трън в очите на Ед Пен от двайсет години. В момента имението Пауъл приличаше на минно поле. Всеки миг може да избухне, помисли си той.
След като посети дома на Пауъл, в ранния следобед се върна в участъка. Впечатлението му не се бе променило.