Всички присъстващи бяха облечени в дизайнерски, привидно небрежни дрехи. „Брейкърс“ беше скъп хотел, за заможни клиенти. Течаха великденските празници и в цялата страна училищата бяха затворени. На закуска в трапезарията забеляза, че семействата с деца обикновено са придружени от бавачки, които умело отдалечаваха детето, та родителите да се насладят спокойно на отрупаната с вкуснотии шведска маса.
По обяд в бара се хранеха предимно възрастни. Докато се разхождаше, установи предпочитанията на по-младите семейства: ресторантите край басейна, където имаше по-голям избор от по-лека храна.
Какво ли е да прекарваш тук всяка ваканция от детството си, запита се Клеър. След това се постара да прогони спомена как заспиваше вечер в полупразния театър, където майка й работеше като разпоредителка. Така беше, преди да срещнат Робърт Пауъл, разбира се. Но тогава детството на Клеър беше почти приключило.
Докато из ума й се въртяха подобни мисли, две двойки, още несменили дрехите за пътуване, се настаниха на масата до нейната. Чу едната жена да възкликва:
— Толкова е хубаво отново да сме тук.
„И аз ще се преструвам, че съм тук за пореден път — реши Клеър, — все едно всяка година ангажирам стая с изглед към океана и с нетърпение очаквам дългите разходки по брега преди закуска.“
Сервитьорът пристигна с рибената чорба.
— Гореща е, както я обичате, госпожо Бонър — обяви той.
Първия ден помоли чорбата да е гореща, а раците да й се сервират като основно блюдо. Сервитьорът бе запомнил изискването й.
Първата лъжица почти изгори небцето й и тя разбърка останалата супа в купата, направена от издълбан крайшник хляб, за да я охлади. Посегна към чашата и отпи голяма глътка шардоне. Както очакваше, беше свежо и тръпчиво. Такова го помнеше от последните няколко дни.
Отвън засилващият се вятър преобръщаше вълните и те се устремяваха към брега, увенчани с пяна по гребените.
Клеър си даде сметка, че се чувства като една от тези вълни: стремеше се да стигне брега, но бе изложена на съпротивата на вятъра. Изборът беше неин. Все още можеше да каже „не“. От години отказваше да се върне в дома на пастрока си. Никак не й се ходеше и сега. Никой не може да я застави да участва в риалити шоу, възстановка на събирането отпреди двайсет години, когато те, четирите най-добри приятелки, празнуваха завършването си на колеж. И всичко това ще се излъчва по националните кабелни телевизии.
Но ако участва в шоуто, телевизионната компания ще й даде петдесет хиляди долара, а Роб — двеста и петдесет хиляди.
Триста хиляди. Това откриваше възможност да си вземе дълга отпуска от социалната служба в Чикаго, поела грижата за млади хора и семейства с проблеми. Прекараната само преди два месеца пневмония едва не я уби и тя съзнаваше, че организмът й все още е слаб и уморен. Никога не прие предложените от Пауъл пари, не взе нито цент. Разкъсваше писмата и му ги връщаше, особено след онова, което той стори…
Нарекоха го абсолвентската галавечер. Получи се много изискано и стилно събиране, припомни си Клеър. После Алисън, Реджина и Нина останаха да преспят в къщата. И по някое време през онази нощ майка й беше убита. Бетси Бонър Пауъл — красивата, жизнената, щедрата, забавната, обичаната Бетси.
„Презирах я дълбоко — помисли си Клеър. — Мразех майка си и ненавиждам обичния й съпруг, независимо от постоянните му опити да ми прати пари.“
5.
Реджина Калари съжали, задето отиде до пощата и взе препоръчаното писмо от Лори Моран, продуцент в студио „Фишър Блейк“. Да участва в риалити шоу, което ще е възстановка на абсолвентската галавечер, помисли си тя смаяна и същевременно шокирана.
Писмото я разстрои толкова дълбоко, че пропусна възможността да осъществи продажба. Налагаше се да поглежда бележките си за предимствата на предлаганата къща и по средата на огледа потенциалният клиент решително обяви:
— Достатъчно. Определено не търся такъв имот.
Наложи се да се обади от офиса си на собственичката — шейсет и осем годишната Бриджит Уайтинг — за да я осведоми за развоя на събитията.
— Бях сигурна, че ще сключим сделка, но не стана — извини се тя.
Бриджит изрази безкрайното си разочарование.
— Не знам докога ще пазят за мен апартамента в комплекса за пенсионери, а точно такъв ми трябва. О, боже! Реджина, вероятно възлагах прекалено големи надежди, но не си виновна ти.