„Говорих с Лио Фарли вчера — опитваше се да се успокои той. — Наистина се обади от болница. Но ме предупреди, че човекът, убил бащата на Тими, е заплашил да очисти и него, и майка му. Ами ако именно той е отвел Тими?“
Изплашен до смърт Гарет вдигна телефона. Номерът на Лио Фарли лежеше на бюрото пред него. Трябваше да му съобщи дори при най-малка опасност за Тими. Оставаше му единствено да се моли състоянието на Лио наистина да е било критично.
Фарли отговори след първото позвъняване.
— Здравей, Марк — поздрави той. — Как си?
Гарет се поколеба, преди да попита:
— Как се чувстваш?
— Вече съм добре. Тази сутрин ще ме изпишат. Снощи говорих с Тими. Страхотно се забавлява на лагера при вас.
Марк Гарет направо попита:
— Значи не сте изпращали полицай да го вземе снощи?
На Лио му трябваха няколко секунди, за да възприеме чутото. Кошмарът му се сбъдваше. Единствено Синеокия можеше да е отвел Тими.
— Искаш да кажеш, че въпреки всичките ми предупреждения си допуснал непознат да отведе внука ми?! Как изглеждаше?
Гарет накара Тоби да опише „полицая“.
Лио отчаяно слушаше описанието — поразително съвпадаше с описанието на възрастната Марджи Блес пред властите преди пет години: среден на ръст, набит…
— Очите му сини ли са били? — попита Лио.
— Питах Тоби. Не е забелязал. Бил е много уморен.
— Глупак! — изкрещя Лио и гневно затвори.
Извади жиците, които следяха сърдечната му дейност. В ума му кънтеше заплахата на Синеокия, която Тими беше чул: Кажи на майка си, че тя е следващата. После е твоят ред.
Трескаво набра номера на Ед Пен.
„Ако спази заплахата си, Синеокия ще убие първо Лори. Вероятно се е отправил към нея сега и — моля се на Бога — Тими още да е жив.“
96.
Изтощен и останал без сили, но облечен безупречно в риза, с вратовръзка и леко лятно сако, Робърт Пауъл изслуша встъпителните думи на Алекс. Абсолвентките седяха зад него.
— Господин Пауъл, не по този начин си представях, че ще завършим предаването. Знаели ли сте, или подозирали ли сте някога Джейн Новак като убиец на съпругата ви?
— Не — отвърна Робърт Пауъл измъчено. — Винаги съм подозирал една от абсолвентките. Не знаех точно коя и търсех отговора. Исках да сложа край. Необходимо ми беше да сложа край. Вече не съм здрав. Дните ми са преброени. Наскоро научих, че освен другите си здравословни проблеми имам и бързо развиващ се рак на панкреаса. Не след дълго ще съм с любимата си Бетси в рая или в ада. — За момент настъпи тишина. — Възнамерявам да оставя на всяка от абсолвентките по пет милиона долара. По различен начин Бетси и аз сме ощетили всяка от тях.
Извърна се да ги погледне, като очакваше да види изписана по лицата им благодарност.
Вместо това срещна едно и също изражение — презрение и отвращение.
97.
— Време е — побутна го Бруно. — Време е да се обадим на майка ти.
Беше сложил яркосините контакти лещи. Тими погледна очите, които го преследваха от пет години.
— Ти застреля татко — промълви той.
— Да, правилно, Тими. И ще ти кажа защо. Не исках да съм престъпник. Търсех начин да скъсам с бандата. Бях само на деветнайсет. Животът ми можеше да протече по съвършено различен начин. Но принципният ти дядо ме залови да шофирам пиян. Умолявах го да ме пусне — още на следващия ден се готвех да се запиша в армията. Но той ме арестува. После вече отказаха да ме приемат в армията и аз се върнах в бандата. Нахлух с взлом в къща и когато старицата ме видя, получи инфаркт. Почина, а мен ме осъдиха на трийсет години зад решетките. — Лицето на Бруно се изкриви от гняв. — Можех да се занимавам с какво ли не! Да правя компютри. Знам как да проникна във всеки компютър или телефон. Измислих как да си отмъстя на Лио Фарли. Щях да убия любимите му хора — зет му, дъщеря му и теб. Очистих баща ти, но се върнах в затвора по глупаво обвинение за нарушаване на пускане под гаранция. Останах там нови пет години. Сега знаеш всичко, Тими. Време е да звъннем на мама.
Лори и Алекс проследиха с поглед как абсолвентките излизат от кабинета. Робърт Пауъл остана сам. Лори мълчаливо кимна на екипа да събере техниката. Нямаше какво повече да се казва или снима.