В Кафеза няма нищо кой знае какво за гледане, защото надеждата е невидима като нас. Двамата мъже нямат какво друго да правят, освен да чакат и да се надяват. Ръсти вече не го боли чак толкова много ръката, а и отокът е поспаднал. Към пет часа следобед Стейси Могин, Бог да я благослови за добрината, беше успяла да му даде два екседрина.
Засега тези двама мъже — нашите герои — седят на леглата си и играят на Двайсет въпроса. Ред е на Ръсти да отгатва.
— Животно, зеленчук или минерал? — пита той.
— Нито едното — отговаря Барби.
— Как така нито едното? Трябва да е едно от тях.
— Не е — казва Барби. Той си е намислил Татко Смърф.
— Ти ме прецакваш.
— Няма такова нещо.
— Да, да.
— Стига си се оплаквал, чакам въпросите ти.
— Ще ми подскажеш ли малко?
— Не. Това е първото ти „не“. Остават още деветнайсет.
— Чакай малко. Така не е честно.
Нека ги оставим да изпуснат малко пара, става ли? Да минем покрай тлеещите останки от редакцията на „Демократ“; покрай леко поопърлената аптека (Сандърс повече никога няма да прекрачи прага ѝ); покрай книжарницата и „Къщата на цветята“ на Льоклерк, чиито цветя вече са изсъхнали. Да минем под неработещия светофар на кръстовището на шосе 119 и шосе 117(ние го докосваме, той се разклаща лекичко, а после пак застива неподвижен) и да пресечем паркинга на „Фуд Сити“. Тихи сме като дъха на спящо дете.
Витрините на супермаркета са покрити с шперплат, реквизиран от склада на Таби Морел. Джак Кейл и Ърни Калвърт са изчистили повечето мръсотия, но „Фуд Сити“ все още прилича на кочина — по пода се търкалят кутии и галантерийни стоки. Повечето продукти вече са се преселили в килерите на гражданите или в гаража зад полицейския участък, по рафтовете не е останало почти нищо. Хладилните шкафове за безалкохолни напитки и бира, както и фризерът за сладолед, са разбити. Смърди на вкиснало вино. Големия Джим иска новите полицаи, повечето от които са ужасно млади, да видят този хаос. Той иска те да разберат, че целият град може да заприлича на бойно поле. Хитър е и знае, че дори не е нужно да им го казва. Те ще схванат посланието — стадото изпада в паника, когато овчарят не си гледа работата.
Да чуем ли речта му? Не. Ще го чуем какво ще каже утре вечер, ще ни е достатъчно. Освен това тези работи са ни ясни; двата основни специалитета на Америка са демагозите и рокендролът, а ние често преяждаме с тях.
Все пак трябва да погледнем слушателите, преди да си тръгнем. Виж ги само как са се захласнали и си припомни, че голяма част от тях (в това число Картър Тибодо, Майки Уордлоу и Тод Уендълстат) са хулигани, които почти всяка седмица биват наказвани заради побои и неспазване на училищната дисциплина. Но Рени е успял да ги хипнотизира.
Той не е нищо особено, ако говори насаме с някой човек, но застане ли пред тълпата… става буен звяр, както казваше старият Клейтън Брейси навремето, когато мозъчните му клетки все още функционираха. Големия Джим използва фрази от рода на: „полицейското братство“, „образцово носене на службата“ и „градът разчита на вас“. И други неща им казва. Добри неща, които никога не губят чара си.
Големия Джим преминава към темата „Барби“. Той им казва, че приятелите на Барби не спят, а сеят смут и раздор, преследвайки злите си цели. Снишавайки глас, той добавя:
— Те ще се опитат да ме дискредитират. Ще изрекат какви ли не лъжи.
Аудиторията изръмжава недоволно.
— Ще повярвате ли на лъжите? Ще позволите ли да бъда дискредитиран? Ще оставите ли града без силен лидер точно когато той има нужда от такъв?
Всички, разбира се, изкрещяват: „Не!“ Големия Джим продължава да говори (като повечето политици той вярва, че речите трябва да са дълги и цветисти), но ние си тръгваме.
Хайде да отидем в къщата на преподобната. Поемаме по пустите улици. Я, гледай! Намерихме си компания — едно тринайсетгодишно момиче с избелели дънки и старомодна скейтбордистка фланелка. Тази вечер Нори Калвърт не се е нацупила, за да прилича на лоша пънкарка (маниер, който докарва майка ѝ до бяс). На лицето ѝ е изписано учудване, присъщо на осемгодишна. Ние проследяваме погледа ѝ и виждаме, че зад облаците на изток изплува огромна пълна луна. По форма и цвят тя прилича на току-що разрязан розов грейпфрут.
— Олеле… Боже! — прошепва Нори. Вдига свитата си в юмрук длан, слага я между едва наболите си гърди и се вторачва в странния розов кръг. След това продължава по пътя си, като се оглежда от време на време, за да се увери, че никой не я е забелязал. Линда Евърет им е казала да дойдат един след друг, да не бият на очи и да внимават някой да не ги проследи.