Беше дошло време за хапване.
Хорас се мушна отново под масата, прекрачвайки плика с файла „Вейдър“. Зад него се намираше раят на пуканките. Щастливо куче!
Хорас все още обираше пуканките (бяха мазнички, соленички и най-хубавото — чудесно отлежали), като поклащаше късата си опашка от удоволствие, граничещо с нирвана, когато мъртвият глас проговори отново:
„Занеси ѝ го.“
Но той не можеше. Стопанката му не беше тук.
„Занеси го на другата жена!“
Мъртвият глас беше много настоятелен, а и пуканките вече бяха на привършване. Хорас остави засега белите пухчета на мира, после закрачи заднишком, докато пликът не се озова пред муцуната му. За момент се зачуди какво да прави. Тогава си спомни какво бе казал гласът и вдигна плика с уста.
„Добро куче!“
21.
Нещо студено се лепна за бузата на Андрея. Тя го отблъсна и се извъртя настрани. Канеше се да се върне в прегръдките на оздравителния сън, когато чу излайване.
— Млъквай, Хорас. — Сложи възглавницата върху главата си. Коргито излая още веднъж, а след това стовари двайсеткилограмовото си тяло върху краката ѝ.
— Ах! — изкрещя Андрея и се надигна. Видя блестящи лешникови очи и ухилена кучешка физиономия. Само че част от тази физиономия беше скрита зад нещо. Беше скрита зад кафяв хартиен плик. Хорас пусна плика върху корема ѝ и скочи обратно на пода. Не му беше позволено да се качва върху мебели и хора, но настоятелната нотка в мъртвия глас го беше накарала да наруши правилото.
Андрея вдигна плика, по който имаше следи от зъбите и лапите на Хорас. Имаше и залепнало парченце от пуканка, което тя перна настрани. Пликът беше доста издут. Отпред с печатни букви беше написано: „Вейдър“ и „Джулия Шамуей“.
— Хорас? Къде намери това?
Кучето естествено не можеше да ѝ отговори, а и не беше необходимо, защото тя разбра сама. По парченцето от пуканка. Тогава в главата ѝ изплува спомен, който беше толкова мъгляв и нереален, че по-скоро приличаше на сън. Сън ли беше това или Бренда Пъркинс наистина се беше появила на вратата ѝ след онази ужасна първа нощ, когато спря лекарствата? Когато в другия край на града хората се биеха за храна?
„Мога ли да оставя това при теб, мила? Само за малко. Трябва да свърша една работа, а не искам да го нося със себе си.“
— Тя идва тук — каза Андрея на Хорас. — И носеше този плик. Аз го взех… поне така си мисля… но после ми се доповръща. Доповръща ми се за пореден път. Сигурно съм го хвърлила на масата и съм се затичала към тоалетната. Паднал ли е? На пода ли го намери?
Хорас излая остро. Или искаше да каже „да“, или се опитваше да намекне, че му се играе с топката.
— Благодаря ти — каза Андрея. — Добро кученце. Ще ѝ дам плика веднага щом се върне.
Вече не ѝ се спеше, не ѝ се и трепереше също така. Единственото нещо, което искаше, беше да отвори плика. Защото Бренда беше мъртва. Убита. Вероятно малко след като беше донесла този плик. Което означаваше, че вътре сигурно има нещо важно.
— Само ще надникна, става ли? — каза тя.
Хорас отново излая. На Андрея Гринъл ѝ се стори, че се опитва да ѝ каже „защо пък не“.
Тя отвори плика и повечето от тайните на Големия Джим Рени се изсипаха в скута ѝ.
22.
Клеър се прибра първа вкъщи. След това в интервал от няколко минути дойдоха Бени и Нори. Тримата седяха на верандата, когато Джо изникна от сенките. Бени и Нори пиеха топла сода. Клеър се поклащаше лекичко на дървената пейка, притиснала в скута си една от бирите на съпруга си. Джо седна на пейката и Клеър обгърна с ръка кокалестите му рамене. „Много е крехък — помисли си. — Той не го знае, но това е самата истина. Като пиленце е.“
— За теб, пич — каза Бени и му подаде една кутийка сода. — Вече започвахме да се тревожим.
— Госпожица Шамуей ми зададе още няколко въпроса за кутията — обясни му Джо. — Не знаех отговорите обаче. Боже, много е топло, нали? Сякаш е лято. — Вдигна поглед към небето. — Вижте тази луна само.
— Не искам да я гледам — каза Нори. — Плаши ме.
— Добре ли си, миличък? — попита Клеър.
— Да, мамо. А ти?
Тя се усмихна.
— Не знам. Ще се получи ли? Как мислите? Отговорете ми, но искрено.
Те мълчаха известно време, поради което тя се изплаши още повече. След това Джо я целуна по бузата и рече:
— Ще се получи.
— Сигурен ли си?
— Да.
Майка му винаги го хващаше, когато лъже (тя знаеше, че ще загуби този си талант, щом Джо поотрасне), но този път не му каза какво е уловил „детекторът“ ѝ. Просто отвърна на целувката му. В топлия ѝ бирен дъх имаше нещо бащинско.